— Анджела, би ли се обърнала, моля?
Тя се обърна по гръб и подаде реката си. Хамънд беше толкова смаян, че не можеше да помръдне. Сложих турникета на ръката й и разтърках вените в сгъвката на лакътя, докато изпъкнаха. Тогава забодох иглата и изтласках съдържанието й. Анджела ме гледаше, без да каже дума. Когато това свърши, аз се изправих:
— Готово.
Тя погледна към мен, после към Хамънд, после отново към мен.
— Няма да трае дълго — казах аз.
— Колко ми сложихте?
— Достатъчно.
— Десет ли? Десет ли ми сложихте?
Ставаше неспокойна. Потупах я утешително по рамото.
— Няма за какво да се тревожиш.
— Двайсет ли беше?
— Е, не. Беше само два. Два милиграма.
— Два!
— Това няма да те убие — казах кротко. Тя изстена и се обърна. — Разочарована ли си?
— Какво се опитвате да докажете? — попита тя.
— Анджела, ти знаеш отговора.
— Но два милиграма, това е…
— … достатъчно, за да се появят симптомите — студена пот, спазми и болка. Само начало на смущенията, породени от наркотичен глад.
— Господи!
— Няма да те убият. Ти го знаеш — казах аз.
— Копелета такива! Не съм искала да идвам тук. Не съм искала да…
— Но си тук, Анджела. И имаш налорфин във вените си. Не много, но достатъчно.
Тя започна да се изпотява.
— Спрете го — каза тя.
— Можем да използваме морфин.
— Спрете го, моля ви, не го искам.
— Кажи ни — казах аз — за Керън.
— Първо го спрете.
— Не.
Хамънд беше обезпокоен от всичко това. Той тръгна към леглото. Дръпнах го назад.
— Анджела, разкажи ни.
— Не знам нищо.
— Тогава ще изчакаме, докато симптомите се проявят. И ще трябва да ни разказваш, когато състоянието ти ще бъде най-тежко.
Възглавницата й беше мокра от пот.
— Аз не знам. Не знам.
— Разкажи ни.
— Не знам нищо. — Тя започна да трепери, отначало слабо, а после се контролираше все по-трудно и по-трудно, докато се разтресе цялото й тяло.
— Започва, Анджела.
Тя скръцна със зъби.
— Не ме интересува.
— Ще стане по-лошо, Анджела.
— Не… Не… Не…
Извадих ампулата с морфин и я сложих на масата до нея.
— Разкажи ни.
Треперенето й се увеличаваше, докато цялото й тяло се загърчи в спазми. Леглото силно се клатеше. Щях да изпитам жалост, ако не знаех, че сама предизвиква реакцията и че аз не съм инжектирал никакъв налорфин.
— Анджела.
— Добре, аз го направих. Трябваше…
— Защо?
— Заради възбудата. Клиниката и възбудата.
— Ти си крадяла от хирургията?
— Да… Не много, само малко… Но достатъчно.
— От кога?
— Три години… Или може би четири.
— И какво се случи?
— Роман ограби клиниката… Роман Джонс.
— Кога?
— Миналата седмица.
— И?
— Следствието продължаваше. Те проверяваха всекиго.
— Така че трябваше да спреш да крадеш?
— Да.
— Какво направи?
— Опитах се да купя от Роман.
— И?
— Той поиска пари, много пари.
— Кой настоя за аборта?
— Роман.
— За да вземе пари ли?
— Да.
— Колко искаше? Преди тя да продължи, аз вече знаех отговора.
— Триста долара.
— И ти направи аборта?
— Да… Да… Да…
— А кой беше анестезиолог?
— Роман. Беше лесно. С тиопентал.
— И Керън умря.
— Тя беше съвсем добре, когато си тръгна. Направихме го на моето легло… Цялата работа… Всичко беше наред… На моето легло…
— Но по-късно тя умря.
— Да. О, Господи, дай ми малко дрога.
— Ще ти дадем — казах аз.
Напълних спринцовката с още вода, изпуснах въздуха, докато изскочи тънка струйка, и й направих венозна инжекция. Дишането й веднага се успокои.
— Анджела — казах аз. — Ти ли извърши аборта?
— Да.
— И впоследствие Керън умря?
— Да — каза тя глухо.