— Добре — потупах я по ръката. — Сега се отпусни.
Ние излязохме в коридора. Том Хардинг чакаше там с жена си, пушеше цигара и крачеше назад-напред.
— Докторе, тя добре ли е? Тестовете…
— Много добре е — казах аз. — Ще се възстанови напълно.
— Това все пак е утешително.
— Да.
Нортън Хамънд ме стрелна с поглед, но аз избегнах очите му. Чувствах се ужасно. Главоболието ми се влошаваше и от време на време предметите пред мен губеха очертанията си. Дясното ми око беше по-зле, отколкото лявото.
Но някой трябваше да им каже.
— Господин Хардинг, за съжаление дъщеря ви се е забъркала в неща, от които се интересува полицията.
Той ме погледна, стреснат и невярващ. После видях как на лицето му се появи израз на особено примирение, сякаш през цялото време го бе знаел.
— Наркотици? — изрече той тихо.
— Да — отговорих и се почувствах по-зле от всякога.
— Не знаехме — каза той бързо. — Искам да кажа, ако…
— Но подозирахме — прекъсна го госпожа Хардинг. — Никога не сме могли да контролираме Анджела. Беше твърдоглаво момиче, много независима, много сигурна в себе си.
Хамънд избърса потта от челото си.
— Е — каза той, — това е то.
— Да.
Въпреки че беше близо до мен, ми се струваше, че е далече. Гласът му изведнъж заглъхна и едва се чуваше. Всичко около мен беше бледо. Хората изглеждаха дребни и безцветни. Пулсиращата болка в главата ми стана непоносима. Трябваше да спра за момент и да си почина.
— Джон, какво ти е?
— Нищо, просто съм уморен.
— Добре — каза Хамънд и кимна. — Всичко свърши. Трябва да си доволен.
— А ти?
Отидохме в лекарската стая — малко помещение с два стола и маса. На стените бяха окачени схеми, илюстриращи методите на работа при спешните случаи — хеморагичен шок, белодробен едем, инфаркт, изгаряния и тежки контузии.
Седнахме и аз запалих цигара. Усетих лявата си ръка слаба веднага след като щракнах запалката. Хамънд се загледа в схемите, но никой от нас не казваше нищо.
— Пие ли ти се нещо? — попита той накрая.
— Да — отговорих.
Болеше ме стомахът. Едно питие щеше да ми се отрази добре; щях да се съвзема или щеше да ми стане още по-зле. Той отвори шкафа, бръкна в него и извади бутилка.
— Водка — каза той. — Без мирис. За спешни случаи.
Отвори я, отпи една глътка и ми я подаде. Докато пиех, той каза:
— Господи, пий, напий се и падни. Господи!
— Нещо такова.
Върнах му бутилката.
— Тя беше добро момиче.
— Да.
— И този плацебо ефект. Ти я накара да почувства наркотичен глад с вода и я оправи пак с вода.
— Ти знаеш защо — казах аз.
— Да, тя ти вярваше.
— Точно така, тя ми вярваше.
Погледнах инструкциите, илюстриращи патологичния урок и спешните мерки за диагностика и лечение на ектопичната бременност. Продължих надолу и стигнах до мястото, където говореха за нередовната менструация и спазмите долу в десния квадрант, когато буквите започнаха да ми се размиват.
— Джон.
Трябваше ми доста време, за да отговоря. Изглежда, ми беше нужно дълго време, за да чуя думите. Бях почти заспал — бавно мислещ, бавно действащ.
— Джон!
— Да — казах аз. Гласът ми прокънтя.
— Добре ли си?
— Да, чудесно.
Продължавах да чувам думите като насън: „Чудесно, чудесно, чудесно…“
— Изглеждаш ужасно.
— Добре съм… „Добре, добре, добре…“
— Джон, не полудявай.
— Аз не съм луд — казах и затворих очи. Трудно ми беше да държа клепачите си отворени. Те тежаха като олово.
— Аз съм щастлив.
— Щастлив ли?
— Какво?
— Щастлив ли си?
— Не — казах аз. Той говореше глупости. Те не означаваха нищо. Гласът му беше висок и писклив като на бебе. — Не, не съм луд. Въобще не съм луд.
— Джон.
— Престани да ме наричаш Джон.
— Но това е твоето име — каза Нортън. Той се изправи бавно, движейки се като насън; беше уморително да го гледам как се движи. Бръкна в джоба си, извади запалка и освети лицето ми. Погледнах настрани — светлината беше ярка и от нея ме заболяха очите, особено дясното.
— Погледни ме. — Гласът беше силен, заповеднически. Груб и сърдит фелдфебелски глас.
— Върви на майната си — казах аз.