Яки ръце хванаха главата ми и светлина блесна в очите ми.
— Махни я, Нортън.
— Джон, дръж се.
— Махни я. — Затворих очи. Бях уморен, много уморен, и исках да спя един милион години. Сънят беше хубаво нещо. Като океана, миещ пясъка.
— Добре съм, Нортън. Просто полудях.
— Задръж, Джон.
„Задръж, Джон, задръж, Джон, задръж, Джон…“
— Нортън, за Бога…
— Млъквай — каза той.
„Млъквай, млъквай, млъквай…“
Той си беше извадил гуменото чукче. Удряше краката ми и те подскачаха. Това ме дразнеше. Исках да спя. Исках бързо, бързо да заспя.
— Нортън, негодник такъв.
— Млъкни. И ти си като всички други…
„Като всички други, като всички други…“
Думите отекваха като ехо в главата ми.
— Уморен съм.
— Знам, че си уморен. Виждам.
— Не мога, не мога нищо да видя.
Опитах се да си отворя очите.
— Кафе, трябва ми кафе.
— Не — каза той.
— Дай ми зародиш — казах аз и се учудих защо го казах. Нямаше никакъв смисъл. Имаше ли, нямаше ли. Каква бъркотия. Всичко беше объркващо. Дясното ми око ме болеше. Главоболието ми беше точно зад дясното око. Сякаш малко човече с чук ме удряше зад дясната очна ябълка.
— Малко човече — казах аз.
— Какво?
— Малко човече. — Беше съвсем ясно. Той беше тъп, щом не разбираше. Беше съвсем просто, разумно изречение на разумен човек. Нортън просто се шегуваше, като се преструваше, че не разбира.
— Джон — каза той. — Почни да броиш от сто назад. Извади седем от сто. Можеш ли?
Замислих се. Не беше лесно. Представих си лист хартия, светеща бяла хартия, с молив върху нея. Сто минус седем имаше за изваждане.
— 93.
— Добре, продължавай.
Това беше по-трудно. Имах нужда от нов лист хартия. Трябваше да скъсам предишния, преди да започна с новия. Когато скъсах стария, забравих какво пишеше на него. Сложно и объркано.
— Продължавай, Джон. 93.
— 93 минус 7 — замислих се аз. — 85, не 86.
— Продължавай.
— 79.
— Да. Джон, какъв ден сме днес?
— Ден?
Какъв глупав въпрос. Нортън беше пълен с глупави въпроси.
— Днес — казах аз.
— Коя дата сме?
— Дата.
— Да, дата.
— Май — казах аз. Беше датата май.
— Джон, къде си?
— В болницата съм — отговорих аз, като си гледах дрехите. Полуотворих очи. Те ми тежаха и аз бях гроги. Светлината ми причиняваше болка. Искаше ми се той да замълчи и да ме остави да спя. Трябваше ми сън. Бях много, много уморен.
— В коя болница сме?
— В болницата?
— В коя болница?
— В… — понечих да кажа нещо, но не можех да се сетя какво беше то. Главата ме цепеше и болката пулсираше в дясното ми око, в предната част на главата ми. Ужасно главоболие.
— Вдигни си лявата ръка, Джон.
— Какво?
Аз го чух. Чух думите, но те бяха безсмислени. Никой не би обърнал внимание на тези думи. Никой не би дал за тях пет пари.
— Какво?
Следващото нещо, което усетих, беше една вибрация от дясната страна на главата ми, някакво странно бучене. Отворих очите си и видях момиче. Беше хубава, но ми правеше странни неща. Кафяви пухчета падаха от главата ми. Нортън ме гледаше и искаше нещо, но не разбирах думите му. Почти бях заспал, всичко беше много странно. След пуха дойде пяната.
И бръснача, аз го видях, и пяната. Изведнъж ми стана лошо. Внезапно ме заболя, без предупреждение, без нищо. Аз повърнах, а Нортън каза:
— Побързайте, хайде.
И тогава донесоха бормашината. Едва я виждах. Очите ми бяха затворени и отново ми се гадеше.
Последните ми думи бяха:
— Само не ми дупчете главата.
Казах ги ясно, бавно и отчетливо.
Така мисля.
Петък, събота и неделя
Четиринадесети, петнадесети и шестнадесети октомври
Едно
Чувствах се така, сякаш някой се беше опитвал да ми отреже главата, но не си беше свършил добре работата. Когато се събудих, потърсих сестрата и си поисках още морфин. С престорена търпелива усмивка тя каза, че не ми се полага, защото не съм в толкова тежко състояние. Пратих я да върви по дяволите. На нея това не й хареса, но тя също не ми харесваше. Протегнах се, напипах превръзките от едната страна на черепа и направих някои забележки. Тя и тях не одобри повече от предишната ругатня и си излезе. Скоро след това влезе Нортън Хамънд.