— Ходил ли си в кабинета си? — попитах аз.
— Да. Просто за да го затворя. Уреждам преместването.
— Кога заминаваш?
— Следващата седмица.
— Толкова скоро?
— Не ми се стои повече.
— Да, разбирам те — кимнах аз.
Вероятно всичко, което последва, беше резултат от моя гняв. Това беше мръсна работа, която направо вонеше, и би трябвало да я зарежа. Просто нямаше нужда да продължавам. Трябваше да оставя нещата такива, каквито са и да ги забравя. Джудит искаше да организира прощално парти в чест на Арт. Аз бях против. Казах й, че той определено няма да одобри тази идея. Всичко това ме изнерви.
На третия ден в болницата аз толкова хленчих на Хамънд, че той най-накрая се съгласи да ме изпише. Предполагам, че и сестрите му се бяха оплаквали от мен. Изписаха ме, следобед. Джудит ми донесе дрехи и потеглихме към къщи.
— На следващия ъгъл завий вдясно — казах аз.
— Защо?
— Трябва да спра.
— Джон…
— Хайде, Джудит. Да спрем за малко. Само за малко.
Тя се намръщи, но на ъгъла все пак зави. Казах й да минем през Бийкън Хил към улицата на Анджела Хардинг. Пред дома й имаше спряла полицейска кола. Слязох и се качих на втория етаж. Пред вратата стоеше ченге.
— Доктор Бери от Малори — казах с официален тон. — Взети ли са вече кръвните проби?
Ченгето погледна объркано.
— Кръвните проби?
— Да, от петната от кръв в стаята. Сухите проби. За изследване на фактор 26. Нали знаете?
Той поклати отрицателно глава. Не знаеше нищо.
— Доктор Лейзър се интересуваше от тях. Прати ме да проверя.
— Не знам нищо — каза ченгето. — Имаше някакви момчета от болницата вчера. Май са онези там.
— Не. Те са дерматолози.
— Ъхъ. Е, най-добре проверете сам. — Той ми отвори вратата и допълни: — Само не пипайте нищо. Те вземат отпечатъци.
Влязох в апартамента. Бъркотията беше пълна — обърнати мебели, кръв по канапета и маси. Трима души разглеждаха една чаша. Насипваха прах в нея и го издухваха, след това снимаха отпечатъците. Единият ме погледна.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да — отговорих. — Столът…
— Там е — каза той, като сочеше с пръст стола в ъгъла. — Но не го пипайте.
Отидох до него и го разгледах. Обикновен дървен кухненски стол, но със солидна конструкция. Имаше малко кръв по единия му крак. Погледнах тримата мъже.
— Взехте ли вече отпечатъци от него?
— Да. Странна работа. В тая стая има стотици отпечатъци на стотици хора. Ще ни отнеме години да разгадаем всичко. Но има две неща, от които не можем да вземем отпечатъци — този стол и дръжката на външната врата.
— Как така?
Мъжът вдигна рамене.
— Избърсано.
— Избърсано?
— Да. Някой е избърсал стола и дръжката на вратата. Както и да е, така стоят нещата. Дяволски странно. Нищо друго не е избърсано, дори и ножът, с който си е прерязала вените.
Аз кимнах.
— Идвали ли са вече момчетата за кръвните проби?
— Да, дойдоха и си отидоха.
— Окей. Мога ли да се обадя по телефона? Искам да проверя в лабораторията.
— Разбира се.
Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах прогнозата за времето. Когато чух глас, казах:
— Дайте ми-доктор Лейзър.
— … слънчево и прохладно, с откъслечна облачност. Късно следобед…
— Фред, Джон Бери е. В стаята съм…
— … с 50% влажност.
— Да, казаха, че пробите са били взети вече. Сигурен ли си, че още не си ги получил?
— … утре ясно и студено…
— Е, ще се видим. Добре, точно така. Чао.
Затворих и се обърнах към тримата мъже.
— Благодаря — казах аз.
— За нищо.
Никой не ми обърна внимание, когато си тръгнах. Никой не го беше грижа. Хората там си вършеха работата. Бяха вършили такива неща и преди това десетки и стотици пъти. Беше просто рутинна работа.
Понеделник
Седемнадесети октомври
Епилог
В понеделник бях в лошо настроение. Почти цяла сутрин се мотах, пих кафе, пуших и усещах противен кисел вкус в устата си. Повтарях си непрекъснато, че можех да зарежа всичко и това нямаше да направи впечатление на никого. Бях пропуснал момента. Не можех да помогна на Арт и не можех нищо да променя. Можех само да влоша нещата.