— Така изглежда.
— Чудя се защо.
Той се изсмя.
— Някога срещал ли си родителите й?
— Не — отговорих аз. И усещайки шанса си, попитах: — А ти?
Но Арт беше бърз. Той ме изгледа внимателно с изпитателен поглед, който представляваше нещо като неизказано поздравление, и каза:
— Не; никога. Но съм чувал за тях.
— Какво си чувал?
В този момент сержантът се върна и започна да отключва вратата.
— Времето изтече — каза той.
— Може ли още пет минути? — помолих аз.
— Не. Времето ви свърши.
— Говорил ли си с Бети? — попита Арт.
— Да. Тя е добре. Ще й се обадя, като си тръгна, и ще й предам, че си добре.
— Тя ще се притеснява — каза Арт.
— Джудит ще стои при нея. Всичко ще бъде наред.
Той се усмихна печално.
— Съжалявам, че ви причиних толкова много неприятности.
— Няма нищо.
Аз погледнах сержанта, който стоеше на вратата, и чакаше.
— Полицията не може да те задържи. Ще те пуснат до следобеда.
Сержантът се изплю на пода. Аз се сбогувах с Арт.
— Между другото, къде е сега тялото?
— Вероятно в Мем. Но може и да е заминало вече за Сити.
— Ще проверя — казах аз. — Не се тревожи за нищо.
Излязох от килията и сержантът заключи вратата след мен. Не проговори нищо, докато ме извеждаше, но когато стигнахме фоайето, каза:
— Капитанът иска да те види.
— Добре.
— Ще му бъде интересно да си поговорите.
— Просто ме заведете — казах аз.
Три
Надписът на олющената зелена врата гласеше: „Убийства“. Под него на картонче беше изписано на ръка: „Капитан Питърсън“. Той се оказа недодялан едър мъж с късо подстригана сива коса. Заобиколи бюрото, за да се ръкува с мен. Забелязах, че куцаше с десния си крак. Не се постара да го прикрие, по-скоро го подчертаваше, оставяйки ходилото си да се тътри шумно по пода. Ченгетата, както войниците, могат да се гордеят с недъзите си. Всеки знаеше, че Питърсън не беше получил своя при автомобилна катастрофа. Запитах се от какво ли бе раната му и реших, че вероятно беше от куршум — рядко се случва някой да бъде ранен с нож в прасеца. Той подаде ръка:
— Аз съм капитан Питърсън.
— Джон Бери.
Ръкостискането му беше сърдечно, но очите му бяха студени и питащи. Той посочи един стол.
— Сержантът каза, че не ви е срещал тук по-рано, затова реших, че трябва да се срещнем. Познавам повечето от адвокатите в Бостън, които се занимават с наказателни дела.
Гледаше ме очаквателно. Не казах нищо. Тогава Питърсън попита:
— Коя кантора представяте?
— Кантора?
— Да.
— Аз не съм адвокат — казах. — И не знам какво ви кара да мислите, че съм.
Той се престори на изненадан.
— Това не е впечатлението, което сте направили на сержанта.
— Не е ли?
— Казали сте му, че сте адвокат.
— Така ли?
— Да — Питърсън постави ръцете си на бюрото.
— Кой го казва?
— Той го казва.
— Тогава сигурно греши.
Питърсън се облегна назад в стола си и ми се усмихна с разбираща усмивка, сякаш искаше да ми каже: нека не прекаляваме.
— Ако знаехме, че не сте адвокат, нямаше да ви разрешим да видите Лий.
— Възможно е. От друга страна, не бях запитан за име и длъжност, нито пък ме записаха като посетител.
— Сержантът вероятно се е объркал.
— Логично е, като се има предвид какво представлява.
Питърсън се усмихна безизразно. Разбрах що за човек е: беше ченге с успех, човек, който се беше научил кога да взема и кога да дава. Много дипломатично и вежливо ченге, докато е господар на положението.
— Е? — попита той накрая.
— Аз съм колега на доктор Лий.
И да беше изненадан, не го показа.
— Лекар?
— Точно така.
— Вие, лекарите, сигурно взаимно се поддържате — каза той, все още усмихвайки се. Вероятно за последните две минути се усмихна повече пъти, отколкото му се беше случвало през последните две години.
— Не сте прав — казах аз.
Усмивката му започна да се топи — вероятно от умора и неизползвани мускули.
— Ако сте лекар, моят съвет е да стоите дяволски далеч от Лий. Публичността може да навреди на практиката ви.
— Коя публичност?
— Публичността от съдебното следствие.
— Ще има съдебно следствие?