— Да — каза Питърсън, — и то би могло да навреди на практиката ви.
— Нямам практика — казах.
— С изследователска работа ли се занимавате?
— Не. Аз съм патолог.
Той трепна. Понечи да се изправи, но се усети и се облегна отново назад.
— Патолог — повтори той.
— Точно така. Работя в болници. Правя аутопсии и други неща.
Питърсън помълча малко, почеса опакото на дланта си и погледна бюрото. Накрая каза:
— Не зная какво се опитвате да докажете, докторе. Но ние не се нуждаем от помощта ви. А Лий е отишъл твърде далеч, за да…
— Това тепърва ще се види.
Питърсън поклати глава:
— Вие по-добре знаете.
— Не съм сигурен, че зная.
— Известна ли ви е сумата — попита Питърсън, — за която може да предяви иск доктор Лий при неоснователен арест?
— За един милион долара — отговорих.
— Е, нека бъдат 500 000. Няма голямо значение, по същество е същото.
— Мислите, че случаят е ясен?
— Ние имаме необходимите доказателства.
Питърсън се усмихна.
— О, доктор Лий може да ви повика като свидетел. Знаем това. Можете яростно да го защитавате и да използвате силни думи, опитвайки се да направите съдебните заседатели на глупаци, да ги впечатлите със солидните си научни доказателства. Но не можете да избягате от основния факт. Просто не можете.
— И какъв е този факт?
— Младо момиче умря от загуба на кръв в Мемориъл Хоспитъл в Бостън тази сутрин, причинена от криминален аборт. Факт ясен и прост.
— Вие сигурен ли сте, че го е направил доктор Лий?
— Има някои улики — каза меко Питърсън.
— Добре ще е да са убедителни, защото доктор Лий е уважаван…
— Слушайте — каза Питърсън, проявявайки нетърпение за първи път. — Кое, мислите, че беше това момиче? Десет-доларова проститутка? Това беше добро, дяволски добро момиче, от добро семейство. Беше млада, красива, привлекателна, и беше заклана. Тя не се е обърнала към някоя акушерка от Роксбъри или към някой шарлатанин от Норт Енд. Имаше прекалено много ум и пари, за да постъпи така.
— Какво ви кара да мислите, че го е направил доктор Лий?
— Това не е ваша работа.
Потреперих.
— Адвокатът на доктор Лий ще ви зададе същия въпрос и това ще бъде негова работа. И ако нямате отговор…
— Имаме отговор.
Почаках. В някакъв смисъл бях любопитен да видя точно колко добър, точно колко дипломатичен беше Питърсън. Той не трябваше да ми казва нищо, не беше длъжен да каже нито дума повече. Ако продължеше да говори, щеше да бъде грешка.
— Имаме свидетел, който чул момичето да намесва името на доктор Лий — каза Питърсън.
— Момичето е докарано в болницата в шоково състояние, бълнуващо и пред кома. Каквото и да е казвала, ще представлява слабо доказателство.
— Когато го е казвала, още не е била изпаднала в шок. Било е много по-рано.
— На кого го е казала?
— На майка си — каза Питърсън, широко усмихнат. — Казала на майка си, че го е направил Лий. Майка й ще се закълне в това.
Четири
Опитах се да играя по правилата на Питърсън. Стараех се да запазя изражението на лицето си спокойно. За щастие човек придобива голям опит за това в медицината; трениран е да не показва изненада, ако някой пациент му каже, че прави любов по десет пъти на нощ, или че сънува, че пронизва собствените си деца, или пък, че изпива по една водка на ден. Това е част от мистиката на лекаря — че нищо не го изненадва.
— Разбирам — казах аз.
Питърсън добави:
— Тя е надежден свидетел — каза той. — Зряла, стабилна жена, внимателна в преценките си. И много привлекателна. Вероятно на съдебните заседатели би направила чудесно впечатление.
— Вероятно.
— И сега, след като бях толкова откровен, може би ще ми обясните специалните си интереси към доктор Лий.
— Нямам такива. Той е мой приятел.
— Той ви потърси дори преди да потърси адвоката си.
— Той има право на два телефонни разговора.
— Да — каза Питърсън, — но повечето хора ги използват, за да се обадят на адвокатите и на съпругите си.
— Той искаше да говори с мен.
— Да. Но въпросът е защо.
— Имам известни познания — казах аз, — както и медицински опит.
— Вие сте юрист?
— Не.
Питърсън плъзна пръсти по ръба на бюрото.
— Не разбирам.
— Не съм убеден, че е важно.