Докато го наблюдавах, в съзнанието ми изплува страховито видение — униформен мъж с тежки ботуши се препъваше сред руини. Събирателен образ, несвързан с определено време, място или епоха. В стаята влезе друг мъж. Беше с шлифер и имаше бележник в ръката си.
— Кой си ти? — попита Питърсън.
— Къртис от вестник „Глобус“, сър.
— Чакай, приятелче, тебе пък кой те е извикал?
Питърсън огледа стаята и очите му се спряха на мен.
— Не е хубаво — каза той — Никак не е хубаво.
— „Глобус“ е почтен вестник. Момчето ще отрази фактите точно. Не можете да имате нищо против това.
— Слушайте — каза Питърсън. — Това е град с два и половина милиона души и полицейското управление няма достатъчно персонал. Не можем да реагираме на всяко ексцентрично обаждане и нелепа заплаха, получена по пощата. Не можем да го правим, ако искаме да вършим обикновените дейности, като например контролирането на уличното движение.
— Семейство на обвиняем… — започнах аз. Бях убеден, че репортерът следеше разговора внимателно. — Семейство на обвиняем получава заплахи по телефона и с писма. Съпругата е уплашена. Вие пренебрегвате тревогата й.
— Това не е справедливо и вие го знаете.
— Тогава се случва нещо небивало. Запалват кръст и обръщат всичко с главата надолу. Съпругата се обажда за помощ. На момчетата ви им трябват петнайсет минути, за да дойдат дотук. На какво разстояние е най-близкото управление?
— Това не е толкова важно.
Репортерът бързо пишеше.
— Представяте се зле — казах. — Много от гражданите на този град са против аборта, но още повече са онези, които са срещу необузданото незаконно рушене на частна собственост от ръцете на млади хулигани.
— Това не бяха хулигани.
Обърнах се към репортера:
— Капитан Питърсън изразява мнението, че децата, които са изгорили кръста и изпочупили прозорците на къщата, не са били хулигани.
— Нямах предвид това — каза Питърсън.
— Точно това каза той — обърнах се към репортера. — Още по-голям интерес за вас ще представлява фактът, че две деца бяха сериозно наранени от летящи стъкла. Деца на възраст три и пет години.
— Това не ми беше докладвано — каза Питърсън. — Порязванията били само…
— Мисля, че съм единственият лекар, присъстващ в момента. А може би полицията е довела лекар, след като най-накрая е откликнала на зова за помощ?
Той мълчеше.
— Полицията довела ли е лекар? — попита репортерът.
— Не.
— А повикали ли са го след това?
— Не.
Репортерът едва смогваше да записва.
— Ще ви пипна, Бери — каза Питърсън. — Ще ви го върна.
— Внимателно, пред вас стои репортер.
От очите му хвърчаха искри. Той се обърна на пета.
— Между другото — попитах, — какво ще предприеме полицията, за да предотврати повтарянето на инцидента?
Той спря.
— Това още не е решено.
— Да не забравите — не млъквах аз — да кажете на репортера колко съжалявате за случилото се и как ще поставите 24-часова охрана. Да не забравите да обещаете.
Той сви устни, но аз знаех, че ще го направи. Това беше всичко, което исках — защита за Бети и малко натиск върху полицията.
Осем
Джудит заведе децата вкъщи, а аз останах и помогнах на Бети да закове прозорците. Отне ни почти час и с всеки прозорец, който заковавах, се ядосвах все повече. Децата на Бети бяха преуморени, но не можеха да заспят. Хленчеха непрекъсното и току слизаха долу — ту за чаша вода, ту за да се оплачат от раните си. Малкият Хенри твърдеше, че го боли кракът, така че развих бинта, за да се уверя, че не съм пропуснал да отстраня някое стъкълце. Открих малко парченце, все още забито в раната.
Докато седях там с малкото му краче в ръката си и го почиствах отново, изведнъж се почувствах уморен. Къщата миришеше на изгорено дърво. От счупените прозорци нахлуваше студ, щяха да са нужни дни, за да се почисти. Защо трябваше да се случва всичко това?
Когато приключих с раната на Хенри, се върнах към писмата, които Бети беше получила. Четенето ме накара да се почувствам още по-зле. Продължавах да се питам как са могли хора да постъпят така. Какво трябва да си бяха мислили? Очевидният отговор бе, че въобще не бяха разсъждавали. Те просто бяха реагирали, както реагирах аз, както реагираше всеки. Изведнъж ми се прииска всичко да е вече приключило. Исках писмата да спрат, прозорците да са поправени, раните да са излекувани и животът да се върне в нормалното си русло. Исках го силно и отчаяно.