Беше ни наредено всъщност да си вършим работата с блъфиране. Научихме се да го правим. Всички ченгета се научават.
Спомних си всичко това, когато се изправих лице в лице срещу навъсения сержант от полицейското управление на Чарлз Стрийт. Гледаше ме така, сякаш с радост би ми счупил главата.
— Какво има?
— Тук съм, за да се срещна с доктор Лий — казах аз.
Той се усмихна.
— Малкият чинк4 е натясно, нали? Много лошо.
— Тук съм, за да го видя.
— Не може.
Той погледна към масата си и раздразнено разбърка листовете върху нея.
— Бихте ли си направили труда да ми обясните защо?
— Не — каза той. — Не бих.
Извадих си химикал и бележник.
— Бих искал да узная личния ви номер, ако обичате.
— Кой си ти бе, палячо? Зарежи я тая, не можеш да го видиш.
— Законът изисква от вас да ми покажете номера на значката си при поискване.
— Това е много хубаво.
Погледнах ризата му и се престорих, че записвам номера. После тръгнах към вратата.
— Отиваш ли някъде? — попита нехайно той.
— Точно отвън има телефонна кабина.
— И какво от това?
— Срамота! Обзалагам се, че жена ви е изгубила часове, за да прикачи нашивките на раменете ви. Трябват им 10 секунди, за да бъдат махнати. Използват ножче за бръснене — дори не се поврежда униформата.
Тон се изправи тежко зад масата.
— Каква работа имаш тук?
— Дойдох да видя доктор Лий.
Той ме погледна безизразно. Не знаеше дали аз мога да предизвикам уволнението му, но знаеше, че по принцип това е възможно.
— Негов адвокат ли си?
— Точно така.
— За Бога. Трябваше да го кажеш от самото начало.
Той взе връзка ключове от едно чекмедже.
— Ела.
Усмихваше се, но очите му все още ме гледаха враждебно. Не казваше нищо, само промърмори неразбрано един-два пъти. Накрая подхвърли през, рамото си:
— Не можеш да ме обвиняваш, че съм предпазлив. Убийството си е убийство, както знаеш.
— Да — отговорих аз.
Арт беше заключен в приятна килия — чиста и не миришеше много. Всъщност Бостън има едни от най-добрите затворнически килии в Америка. И това е обяснимо — много известни хора са пребивавали в тях: кметове, държавни чиновници и други подобни. Не можеш да очакваш някой да организира свястна изборна кампания за преизбирането ти във въшлива килия, нали? Просто не би било редно.
Арт седеше на леглото, съзерцавайки цигарата между пръстите си. Каменният под беше посипан с пепел и фасове. Проследи ни с поглед, докато се приближаваме към него.
— Джон!
— Имаш 10 минути — каза сержантът.
Влязох в килията. Той заключи и остана там, облегнат на решетките.
— Благодаря ви — обадих се аз. — Можете да си вървите.
Той ме изгледа злобно и бавно се отдалечи, подрънквайки с ключовете.
— Добре ли си? — попитах Арт, когато останахме сами.
— Така мисля.
Арт Лий е дребен спретнат мъж, твърде взискателен към облеклото си. Роден е в Сан Франциско в голямо семейство на лекари и адвокати. Очевидно майка му е американка — не прилича много на китаец. Кожата му е по-скоро маслинена, отколкото жълта. Очите му не са дръпнати и косата му е светлокафява. Той е много нервен и постоянно бързо жестикулира с ръце. Приличаше по-скоро на латиноамериканец, отколкото на каквото и да било друго.
Сега беше блед и напрегнат. Когато стана, за да се разтъпче из килията, движенията му бяха бързи и отсечени.
— Много мило, че дойде.
— Ако те попитат, представям адвоката ти. Така влязох тук. — Извадих бележника си. — Обаждал ли си се на адвоката си?
— Не, не още.
— Защо не?
— Не знам. — Той потърка челото си и разтри очите си с пръсти. — Не мога да разсъждавам правилно. Нищо, изглежда, няма смисъл…
— Кажи ми името на адвоката си.
Той го назова и аз го записах в бележника. Арт имаше добър адвокат. Сякаш бе предполагал, че някога ще му потрябва.
— Добре — казах. — Ще му позвъня, като изляза от тук. Сега ми обясни какво става.
— Арестуваха ме за убийство — каза Арт.
— Така и разбрах. Защо ми се обади?