— Какво имате там?
Той го вдигна така, че да мога да го видя — малка сребърна кутийка.
— Винаги ли носите със себе си фотоапарат?
— Винаги — отговори.
Спазвах дистанция, за да не заподозрат нещо. Питър следваше Дж. Д. Рандъл плътно. След петминутно шофиране двете коли влязоха в отклонението за югоизточната магистрала. Стигнах дотам малко след тях.
— Нещо не ми е ясно — каза Уилсън. — Първо защитавате човека, а после го преследвате като хрътка.
— Искам да разбера — казах аз. — Това е всичко. Просто искам да разбера.
Следвах ги около половин час. Пътят се стесни при Маршфийлд, като платната от три станаха две. Уличното движение беше натоварено. Изостанах още по-назад.
— Това може да е съвсем невинно — каза Уилсън. — Цялата работа може да се окаже…
— Не — отговорих, подреждайки мислено фактите. — Питър е заел колата си на Керън за уикенда. Синът, Уилям, ми го каза. Керън е използвала колата. В нея е останала кръв. После колата е паркирана в къщата на Рандъл и Питър докладва, че е открадната. Сега…
— Сега се отървават от нея — каза Уилсън.
— Очевидно.
— Става напечено — каза той. — Сега загазиха.
Автомобилите продължиха на юг покрай Плимоут, после надолу към Кейп. Въздухът тук беше студен и с остър мирис на сол. Коли почти нямаше.
— Добре се справяте — каза Уилсън. — Дайте им достатъчно преднина.
На пустия път двете коли набраха скорост. Сега се движеха много бързо — почти с около 120 км/час. Минахме Плимоут и се насочихме към Провинстоун. Изведнъж видях стоповете им да светват и те се отклониха към брега вдясно от пътя. Ние ги последвахме по черен път, обграден от млади борчета. Намалих светлините. Вятърът идваше от океана, поривист и студен.
— Много е пусто — каза Уилсън. Аз кимнах. Скоро успях да чуя скърцането на спирачките. Отбих от пътя и паркирах. Приближихме се пеша към океана и видяхме двете коли, спрени една до друга. Разпознах мястото — беше източната страна на Кейп, където имаше дълъг трийсетина метра стръмен бряг. Колите бяха на ръба на брега над водата. Рандъл беше излязъл от поршето и говореше с Питър. Поспориха малко, после Питър влезе обратно в колата и я премести напред — гумите й бяха на сантиметри от ръба. След това излезе и се върна. През това време Дж. Д. беше отворил багажника на поршето и извадил преносим бидон с бензин. Двамата мъже заедно го изпразниха в колата на Питър. Чух тихо изщракване и се обърнах. Уилсън снимаше, допрял малкото фотоапаратче до очите си.
— Нямате достатъчно светлина.
— Апаратът е с инфрачервени лъчи — каза той, без да спира да снима. — Може да се насили до 2400, ако имаш добра лаборатория. А моята е добра.
Погледнах обратно към колите. Дж. Д. връщаше тубата в багажника. После запали двигателя на поршето и обърна колата в обратна на океана посока.
— Готови са за тръгване — каза Уилсън. — Прекрасно.
Дж. Д. извика на Питър и излезе от колата. Застана до него и ние видяхме краткото припламване на кибритена клечка. Изведнъж вътрешността на мерцедеса избухна в пламъци. Двамата мъже незабавно изтичаха до задната част на колата и започнаха да бутат с всички сили. Колата тръгна бавно, после по-бързо и накрая започна да се спуска надолу по пясъчния склон. Те отстъпиха назад и я проследиха с поглед. Очевидно на дъното тя експлодира, защото се чу силен звук и блесна яркочервена светлина. Мъжете спринтираха до поршето, качиха се бързо и прелетяха покрай нас.
— Елате — каза Уилсън и изтича с фотоапарата си до ръба на брега. На повърхността на водата плаваха горещите смачкани останки на мерцедеса. Уилсън направи няколко снимки, после прибра фотоапаратчето и ме погледна. Усмихваше се широко.
— Момченце — каза той. — Извадихме късмет.
Девет
На връщане се отклоних от магистралата при Кохасет.
— Хей — каза Уилсън. — Какво правите?
— Отивам да видя Рандъл.
— Сега?
— Да.
— Да не сте луд? След това, което видяхме.
— Тази вечер излязох, за да изкарам Арт от пандиза. Все още възнамерявам да го направя.
— А-ха. Не сега. Не и след това, което видяхме. — Той потупа фотоапарата в ръката си. — Сега можем да отидем в съда.
— Но няма нужда. Случаят е съвсем ясен. Железен е.
— Слушайте — каза Уилсън. — Свидетелят може да бъде уплашен, може да бъде компрометиран и направен на глупак. Но снимка не може да се дискредитира. Снимката е неоспоримо доказателство. Хванали сме ги за топките.