— Не — отвърнах.
Той въздъхна.
— По-рано всичко трябваше да бъде блъф. Трябваше да опиша случая с триста мъки, рискувайки да ме хванат, че блъфирам. Трябваше да ги стресна, да ги уплаша, да ги накарам да мислят, че имаме доказателства, при положение, че нямаме такива. Но сега всичко е различно. Наистина разполагаме с доказателства, разполагаме с всичко, от което се нуждаем.
— Ако не говорите с тях, ще говоря аз.
— Бери, ако го направите, ще провалите всичко.
— Ще ги накарам да приключат случая.
— Бери, ще ни провалите. Защото те току-що са направили нещо незаконно, нещо, което ги уличава във вина. И знаят, че е така. Ще се защитават по възможно най-безцеремонния начин.
— Тогава ще им кажем, каквото знаем.
— А ако все пак се стигне до съдебен процес? Тогава какво? Ще сме изиграли най-силния си коз.
— Аз не се притеснявам за това. Процес няма да има.
Уилсън отново почеса белега, на врата си.
— Вижте — каза той, — вие не искате ли да спечелим?
— Да, но без борба.
— Борба ще има. Каквото и да направим, борба ще има, казвам ви.
Завих пред къщата на Рандъл и продължих по алеята.
— Не казвайте на мен. Кажете на тях.
— Грешите, повярвайте ми.
— Може би — отговорих, — но се съмнявам, че е така.
Изкачихме стълбите и натиснах звънеца.
Икономът неохотно ни заведе в дневната. Тя беше по-голяма от баскетболно игрище среден размер и имаше огромна камина. Около пламтящия огън се бяха настанили мисис Рандъл в широки шалвари и Питър и Дж. Д. Рандъл, и двамата с по едно голямо бренди в ръка.
Икономът застана изправен до вратата и каза:
— Доктор Бери и мистър Уилсън, сър. Казаха, че ги очаквате.
Като ни видя, Дж. Д. се намръщи. Питър се облегна назад и лека усмивка заигра по лицето му. Мисис Рандъл изглеждаше искрено изненадана.
— Какво желаете? — попита Дж. Д. Рандъл.
Оставих Уилсън да говори. Той се поклони леко и каза:
— Надявам се, доктор Рандъл, че познавате доктор Бери. Казвам се Джордж Уилсън и съм адвокат на доктор Лий.
— Това е чудесно — каза Дж. Д. и погледна часовника си. — Но сега е почти полунощ и аз почивам със семейството си. Нямам какво да кажа на никой от вас, докато не се срещнем в съда. Така че, ако обичате…
— Ако ме извините, сър, ние изминахме дълъг път, за да ви видим. Целия път от Кейп всъщност.
Дж. Д. примижа и придаде на лицето си студено и непроницаемо изражение. Питър сподави смеха си с кашлица.
— Какво правихте на Кейп? — попита мисис Рандъл.
— Наблюдавахме огън на открито — каза Уилсън.
— Огън на открито?
— Да — отговори Уилсън и се обърна към Дж. Д. — Бихме желали по едно бренди и след това да си поговорим малко.
Питър едва удържаше смеха си. Дж. Д. го погледна строго, после позвъни на иконома. Той поръча още две брендита и докато икономът излизаше, допълни:
— Малки брендита, Хербърт. Те няма да остават за дълго.
После се обърна към жена си:
— Ще ни извиниш ли, скъпа?
Тя кимна и напусна стаята.
— Седнете, господа.
— Предпочитаме да останем прави — каза Уилсън. В същия миг пристигна икономът, носейки питиетата в кристални чаши.
— Наздраве, господа — Уилсън вдигна чашата си.
— Благодаря — каза Дж. Д. студено. — Какво сте дошли да ни кажете?
— Дреболия, свързана със закона — обясни Уилсън. — Решихме, че може да пожелаете да преосмислите обвиненията си срещу доктор Лий.
— Да ги преосмислям?
— Да. Точно това казах.
— Няма какво да преосмисляме отново — каза Дж. Д.
Уилсън отпи от брендито.
— Нима?
— Точно така.
— Вярваме, че съпругата ви може да не е чула добре, че доктор Лий е направил аборта на Керън. Вярваме също така, че Питър Рандъл е сбъркал, като е докладвал в полицията, че автомобилът му е бил откраднат. Или той още не е докладвал?
— Нито съпругата ми, нито брат ми са сбъркали — каза Дж. Д.
Питър се изкашля отново и запали цигара.
— Нещо не е наред ли, Питър? — попита Дж. Д.
— Не, нищо.
Той пое дълбоко дим и отпи от питието си.
— Господа — каза Дж. Д., обръщайки се към нас. — Губите си времето. Не е имало грешка и няма какво да преосмисляме.