— Но не го прави и виновен.
— Не ме е грижа вече кой е виновен. Аз просто искам да видя Арт свободен.
— Да — казах аз. — Знам как се чувстваш.
Докато се бръснех, се загледах в лицето си. Доста обикновено лице, с масивни челюсти, малки очи и оредяла коса. С една дума нищо особено. Почувствах се странно, като си дадох сметка, че от три дни съм в центъра на събитията, в центъра на една криза, която засяга съдбата на половин дузина хора. Не бях подходящ за това.
Докато се обличах и се чудех какво ще правя тази сутрин, аз се питах дали някога по-рано ми се бе случвало да бъда в центъра на събитията. Беше странна мисъл. Дали пък не бях обикалял по периферията, разкривайки маловажни факти? Бях ли стигнал до истинската същност на нещата?
Опитвах се да спася Питър отново. Да, а защо не? Струваше си да бъде спасен повече, отколкото който и да е друг. Тогава ми хрумна, че Питър Рандъл заслужава да бъде спасен толкова, колкото и Арт. И двамата бяха мъже, и двамата лекари, добре утвърдени специалисти, и двамата интересни, и двамата малко неконформисти. Когато се замислиш, наистина няма какво толкова да избираш помежду им. Питър беше с чувство за хумор. Арт бе саркастичен. Питър бе дебел, а Арт слаб. Но по същество бяха еднакви.
Облякох си якето и се опитах да забравя всичко. Слава Богу, аз не бях съдия. Не беше моя работа да усложнявам нещата на процеса.
Телефонът звънна. Не вдигнах слушалката. Миг по-късно Джудит извика:
— За теб е.
От слушалката се чу познат глас:
— Джон, Питър е. Бих искал да дойдеш на обяд.
— Защо? — попитах аз.
— Искам да се срещнеш с алибито, което нямам — каза той.
— Какво означава това?
— В 12:30 става ли? — попита той.
— Да се видим тогава — съгласих се аз.
Две
Питър Рандъл живееше на запад от Нютън. Къщата беше малка, но добре обзаведена. Столове от Броър, диван от Якобсен, масичка за кафе от Рачман. Стилът беше натрапчиво модерен. Посрещна ме на вратата с питие в ръка.
— Джон, заповядай. — Влязохме във всекидневната. — Какво ще пиеш?
— Нищо, благодаря.
— По-добре е да пийнеш нещо — настоя той. — Скоч?
— С лед.
— Седни — покани ме Питър и отиде в кухнята. Чух го да слага кубчета лед в чашата. — Какво прави тази сутрин?
— Нищо — казах. — Седях си и размишлявах.
— За какво?
— За всичко.
— Не ми казвай, ако не искаш.
— Ти знаеш ли, че Уилсън направи снимки?
— Подозирах. Това момче е много амбициозно.
— Да, така е — казах.
— Значи ми е спукана работата?
— Така изглежда.
Той ме погледна:
— Ти какво мислиш?
— Не знам вече какво да мисля.
— Знаеш ли например, че аз правя аборти?
— Да — отговорих.
— А за Керън?
— Два пъти — казах.
Седна в стола на Броър, кръглата му форма контрастираше с източените ъгли на облегалките.
— Три пъти — каза той, — за да сме точни.
— Тогава ти…
— Не, не — каза той. — Последният беше през юни.
— А първият?
— Когато беше петнайсетгодишна! — Той въздъхна. — Виждаш ли, правил съм грешки. Една от тях е, че се опитах да се грижа за Керън. Баща й не се интересуваше от нея, а аз бях… привързан към нея. Тя беше мило момиче. Изгубено и объркано, но мило. Така че аз й направих първия аборт, както правех от време на време аборти и на други пациентки. Това смущава ли те?
— Не.
— Добре. Но бедата беше, че Керън забременяваше отново. Три пъти за три години, за момиче на нейната възраст, не беше разумно. Беше патологично. Затова накрая реших, че трябва да задържи четвъртото дете.
— Защо?
— Защото тя очевидно желаеше да забременява. Тя продължаваше да го прави. Явно имаше нужда от срама и неприятностите на извънбрачното раждане. Така че аз не пожелах да извърша четвъртия аборт.
— Сигурен ли беше, че е бременна?
— Не — каза той. — И ти знаеш защо се съмнявах. Исках да направим тестове, но Керън отказа. Тя се интересуваше само от аборт и когато не пожелах да го направя, се ядоса.
— Така че ти я прати при доктор Лий?
— Да — каза той.
— И той го направи?
Питър поклати глава.
— Арт е достатъчно умен. Той не може да не е настоял да се направят тестове. Освен това тя е била в четвъртия месец. Поне така е твърдяла. Впрочем, той не би го направил.