— Да. В този смисъл. За нещастие на моя брат не може да му се помогне. Съпругата му обвини доктор Лий и той прие това като библейска истина. И се втурна след това обвинение слепешката, сякаш въпросът беше на живот и смърт. Той никога няма да отстъпи.
— Продължавай.
— Но най-важният факт остава. Настоявам, а ти, ако искаш, вярвай, ако искаш, недей, че не аз съм направил аборта. Ти си напълно сигурен, че и доктор Лий не го е направил. Тогава кой е?
— Не знам — казах аз.
— Можеш ли да го откриеш?
— За помощ ли ме молиш?
— Да — отговори той.
След обяда попитах Евелин:
— Какво всъщност ви каза Керън в колата?
— „Ах, това копеле!“ — все това повтаряше. Нищо друго.
— Не даде ли никакви обяснения?
— Не.
— Нямате ли някаква представа кого точно е имала предвид?
— Не. Нямам.
— Нищо повече ли не каза?
— Да — каза тя. — Говореше за инжекцията. Как не искала да й я слагат, не я е искала в себе си, не я е искала около себе си. Инжекцията.
— Наркотик ли е било?
— Не мога да кажа.
— Вие какво си мислехте тогава?
— Нищо не си мислех. Карах я до болницата, а тя умираше пред очите ми. Тревожех се, че би могъл да го е направил Питър, въпреки че не мислех, че го е направил. Страхувах се, че Джошуа ще разбере. Тревожех се за много неща.
— Но не и за нея?
— Естествено, че и за нея — каза тя.
Три
Обядът беше вкусен. Към края му аз се вгледах в тях и мислено си казах, че по-добре беше да не бях идвал и да не знаех нищо за тях. Не исках нито да знам, нито да мисля за това.
После с Питър пихме кафе. От кухнята чувах как Евелин мие чиниите. Трудно ми беше да си представя, че прави това. При Питър тя беше съвсем различна. Беше почти възможно да я харесаш.
— Предполагам — каза Питър, — че беше нечестно да те каня тук днес.
— Да, така е.
Той въздъхна и придърпа вратовръзката към масивното си коремче.
— Никога по-рано не съм попадал в такова положение.
— В какъв смисъл?
— Натясно съм — каза той.
Мислех си, че сам си го е направил, знаейки много добре какво ще стане. Опитах се да го обвиня за това, но не успях съвсем.
— Ужасното е — продължи той, — когато се връщаш в мислите си назад и се чудиш кое от всички неща си могъл да коригираш. Аз непрекъснато го правя. И никога не намирам точката, която търся. Онази съдбовна точка във времето, когато направих погрешния ход в цялата тая каша. Като се забърках с Евелин, предполагам. Но аз бих го направил отново. Или като се забърках с Керън. Но и това бих направил отново. Всяко нещо, взето поотделно, беше правилно, но комбинацията…
— Нека Джошуа оттегли обвиненията — казах аз.
Той поклати глава.
— Моят брат и аз — каза той — никога не сме се разбирали. Поне доколкото си спомням. Ние сме различни във всичко, дори физически. Мислим различно, действаме различно. Когато бях малък, се дразнех от факта, че ми е брат, и тайно подозирах, че не ми е, че е бил осиновен или нещо такова. Предполагам, че и той е мислел същото.
Той си изпи кафето и отпусна глава върху гърдите си.
— Евелин се опита да убеди Джошуа да оттегли обвинението. Но той е категоричен и тя не успя.
— Опитваш се да я извиниш ли?
— Да.
— Лошото е, че тя е споменала първо името на Лий.
— Да — каза той, — но било, каквото било.
Той ме изпрати до вратата. Аз излязох, навън грееше сиво, бледо слънце.
Докато вървях към колата си, той ми извика:
— Ако не искаш да се забъркваш, бих те разбрал.
Погледнах назад.
— Дяволски добре знаеш, че нямам избор.
— Не знаех — каза той, — но се надявах.
Когато влязох в колата, се чудех какво да предприема по-нататък. Нямах никаква представа, никакъв шанс, нищо. Може би трябваше да се обадя пак на Зенър и да видя дали би могъл да си спомни още нещо от разговора си. Можех да посетя Джини в Смит Колидж или Анджела и Бъбълс и да разбера дали си спомнят нещо повече. Но се съмнявах, че биха могли.
Бръкнах в джоба за ключовете и напипах нещо. Извадих го: снимка на негър в лъскав костюм. Роман Джонс.
Съвсем бях забравил за Роман. Вгледах се в снимката, опитвайки се да определя чертите, да преценя човека. Беше невъзможно: позата беше стандартна — предизвикателен поглед на добре облечен младеж, като издокаран простак, важно ухилен. Беше поза за тълпата и нищо не ми говореше.