Аз трудно намирам думите и затова винаги съм се изненадвал, че моят син се справя с лекота. Когато е сам, той се забавлява с играчките си и си измисля словесни игри: съчинява си рими или си разказва приказки. Той има много добър слух и винаги идва да му обяснявам. Веднъж ме попита какво е екдизиаст, като произнасяше думата перфектно, но много внимателно, сякаш беше чуплива.
Така че не бях много изненадан, когато веднъж, докато мислех за работата си, той дойде и ми каза:
— Татко, какво означава да правиш аборт?
— Защо?
— Един от полицаите каза, че чичо Арт прави аборти.
Това лошо ли е?
— Понякога — казах аз.
Той се облегна на коленете ми и подпря върху тях брадичката си. Имаше големи кафяви очи. Очите на Джудит.
— Но какво означава това, татко?
— Сложно нещо — казах аз, опитвайки се да спечеля време.
— Това някакъв лекар ли е? Като невролога?
— Да — отвърнах, — само че прави други неща. — Вдигнах го и го поставих на коленете си. Усетих тежестта на тялото му. Той порастваше и натежаваше. Джудит казва, че е вече време за друго дете. — Свързано е с бебетата — казах аз.
— Нещо като акушер ли?
— Акушер. Да.
— Той изважда бебето от мама?
— Да, но е различно. Понякога бебето не е нормално. Понякога то се ражда така, че не може да говори.
— Ами нали бебетата започват да говорят по-късно?
— Така е, но понякога то се ражда без крака и без ръце. Друг път то се ражда с други дефекти. Тогава един лекар изважда бебето предварително.
— Преди да е пораснало? Аз бях ли изваден по-рано?
— Не — казах аз и го притиснах към себе си.
— Защо някои бебета нямат крака и ръце?
— Това са нещастни случаи. Грешка на природата.
Той извади ръката си, погледна я, размърда пръстите си и каза:
— Ръцете са хубави.
— Да.
— Но всеки има ръце.
— Не всеки.
— Всички, които аз познавам.
— Да, но понякога хората се раждат без тях.
— Как тогава могат да хванат топка?
— Не могат.
— Не ми харесва това — каза той, пак погледна ръката си, затвори пръстите и продължи да я гледа.
— Ти защо имаш ръце? — попита той.
— Защото… — това беше прекалено труден въпрос за мен.
— Защото какво?
— Защото вътре в твоето тяло има код.
— Какво е код?
— Инструкции. Кодът казва на тялото ти как да се развива.
— Кодът?!
— Това е като книжка с инструкции. План.
— О!
Детето се замисли.
— Това е нещо като играта на строител. Ти гледаш рисунките и правиш каквото виждаш. Това е чертеж.
— О!
Не можех да знам дали ме разбра или не. Той размисли над това, което му казах, после ме погледна.
— Ако извадиш бебето от майка му, какво става с него?
— Ами отива си.
— Къде?
— Другаде — казах, понеже не исках да обяснявам по-нататък.
— О! — Той слезе от коленете ми. — Наистина ли чичо Арт прави аборти?
— Не — отвърнах аз. Знаех, че не мога да му кажа истината. Иначе учителката му от детската градина можеше да ми се обади във връзка с чичо му, който прави аборти. Но въпреки това се почувствах зле.
— Добре — каза той. — Доволен съм. — И излезе.
Джудит каза:
— Ти не ядеш.
Бутнах настрани яденето си.
— Не съм много гладен.
— Изяж си всичко, Джони — обърна се Джудит към сина ни. Той държеше вилицата в малкото си, стиснато юмруче.
— И аз не съм гладен — каза той и се вторачи в мен.
— Разбира се, че си — скарах му се аз.
— Не, не съм.
Деби, която беше достатъчно порасла, за да вижда над масата, хвърли ножа и вилицата си на пода.
— Аз също не съм гладна, храната е ужасна.
— Мисля, че е много вкусна. — Аз хапнах една лъжица. Децата ме гледаха подозрително, особено Деби — за своите три години тя беше доста съобразителна.
— Ти просто искаш да ни накараш да ядем, татко.
— На мен ми харесва — казах и продължих да се храня.
— Преструваш се.
— Не, не се преструвам.
— Тогава защо не се усмихваш? — попита Деби. За щастие в този момент и Джони реши да продължи да яде.
— Вкусно е — каза той и потърка коремчето си.