— Така ли? — не повярва Деби.
— Да, много е вкусно.
Деби хапна малко. Тя обичаше да си прави експерименти. Гребна още една лъжица и както я поднасяше към устата си, я изсипа върху роклята си. Тогава, като всяка нормална жена, се ядоса на всички около нея и заяви, че яденето е отвратително и че няма да яде повече. Джудит започна да я нарича превзета госпожица, което беше явен признак, че е започнала да се ядосва. Деби се облегна, а Джони продължаваше да се храни, докато не ни показа гордо празната си чиния.
Имаше още половин час до лягането на децата. Аз бях в кухнята, когато Джудит дойде и ме попита.
— Ще пиеш ли кафе?
— Да, с удоволствие.
— Съжалявам за децата — каза тя. — Имаха няколко изтощителни дни.
— Всички ги имахме.
Тя наля кафето и седна на масата срещу мен.
— Продължавам да си мисля за писмата — каза тя, — тези, които Бети е получила.
— Какво за тях?
— Просто какво означават. Хиляди хора навън, всички наоколо, чакат шанса си — тъпи, глупави, ограничени…
— Това е то демокрацията — казах аз. — Тези хора живеят в нашата страна.
— Сега ми се подиграваш.
— Не, знам какво искаш да кажеш.
— Добре. Но това ме плаши — каза Джудит и ми подаде захарницата. — Мисля, че искам да напусна Бостън и никога повече да не се върна.
— Навсякъде е същото.
Цели два часа преглеждах стари текстове и статии в списания в работния си кабинет. Същевременно и много мислих. Опитвах се да проумея всичко това — Керън Рандъл и Суперхед, и Алън Зенър, и Бъбълс, и Анджела. Опитах се да разбера поведението на Уестън. В края на краищата не намерих смисъл в нищо.
— Вече е девет — надникна в стаята Джудит.
Станах и си облякох сакото.
— Излизаш ли?
— Да.
— Къде отиваш?
— На бар, долу в града — казах и се усмихнах.
— За какво?
— По дяволите, ако знам!
Илектрик Грейп се намираше на Уошингтън Стрийт. Отвън изглеждаше отблъскващо: стара тухлена сграда с големи прозорци, покрити с хартия, за да не се вижда вътре. На тях беше написано: „Нощен бар ЗЕФИРИ“. Натрапчивите звуци на рокендрола чух още докато се приближавах.
Беше четвъртък, около десет вечерта. Няколко моряци и проститутки стояха отпред, преметнали крак върху крак. Влязох в сградата.
Беше горещо и влажно и смърдеше на животинска пот, а звукът беше оглушителен. Стените вибрираха и правеха въздуха светъл и плътен. Ушите ми започнаха да бучат. Затворих за малко очи, за да свикна с тъмнината. В центъра на бара имаше евтини дървени маси и малък дансинг близо до мястото на оркестъра. Само двама моряци танцуваха с две дебели, нечистоплътни момичета. На естрадата дънеха група „Зефири“. Бяха петима — трима солокитаристи, един барабанист и един певец, който галеше микрофона и кълчеше краката си около него. Вдигаха страхотен шум, но лицата им излъчваха някаква сладникавост, сякаш очакваха нещо да се случи, а междувременно убиваха времето си със свирене. От двете страни на състава имаше две танцьорки с къси костюми и бикини с ресни. Едната беше пълничка, а другата беше с хубаво лице, но не особено грациозно тяло. В светлините на прожекторите косите им бяха тебеширенобели. Отидох на бара и си поръчах скоч с лед.
Платих питието си и се обърнах да наблюдавам групата. Роман беше единият от китаристите — мускулест мъж на двайсет и няколко години, с гъста къдрава черна коса. Докато свиреше, той си гледаше пръстите.
— Доста са готини — казах на бармана.
Той вдигна рамене:
— Харесва ли ти такава музика?
— Разбира се, а на тебе?
— Боклук! Истински боклук!
— А каква музика харесваш?
— Оперна — каза той и отиде да обслужи друг клиент, така че не можах да го попитам дали ме будалка или не.
Стоях и отпивах от питието си. „Зефирите“ свършиха парчето си и моряците на дансинга изръкопляскаха.
Солистът, все още под влияние на песента, се доближи до микрофона и поблагодари с такъв глас, сякаш го аплодираха хиляди.
— Следващата ни песен е едно старо парче на Чък Бери — каза той.
Оказа се „Дългоопашатата Сали“ на Литъл Ричард, наистина старо парче. Достатъчно старо, за да ми напомни дните преди да се оженя, когато водех момичетата на места като това, за да прекараме една дива вечер. Свиреха песента добре, високо и бързо. Джудит мразеше тъжния рокендрол, а аз винаги съм го харесвал. Но той не беше модерен, когато нашето поколение растеше. Беше смятан за музика от ниска класа. Но времената се менят. Най-накрая „Зефири“ свършиха. Те пуснаха запис, после слязоха от естрадата и се запътиха към бара. Аз се приближих до Роман и докоснах ръката му.