— Защото ти си наясно с тези неща.
— С убийствата? Не знам нищо.
— Следвал си право.
— Една година — казах аз. — Това беше преди десет години. Не си спомням нищо от онова, което съм учил.
— Джон! Това е и медицински, и юридически проблем. И двете. Имам нужда от помощта ти.
— Най-добре е да започнеш от самото начало.
— Джон, не съм го направил аз. Кълна се, че не съм. Никога не съм докосвал това момиче.
Той крачеше из стаята все по-бързо и по-бързо. Сграбчих здраво ръката му и го спрях.
— Седни — казах. — И започни от началото. Много бавно.
Той поклати глава и смачка фаса си. Веднага запали друга, цигара.
— Взеха ме от къщи тази сутрин около седем. Вкараха ме тук и започнаха да ме разпитват. Първоначално казаха рутинна проверка, каквото и да значи това, после станаха гадни.
— Колко бяха?
— Двама. Понякога трима.
— Бяха ли груби? Биха ли те? Имаше ли ярки светлини?
— Не, нищо такова.
— Казаха ли ти, че можеш да повикаш адвокат?
— Да. Но това беше по-късно. Когато ми прочетоха правата. — Той се усмихна с тъжната си и скептична усмивка.
— В началото, както виждаш, бяха просто рутинни въпроси, така че изобщо не ми мина през ума да търся адвокат. Не бях направил нищо лошо. Разпитваха ме почти час, преди изобщо да споменат за момичето.
— Какво момиче?
— Керън Рандъл.
— Да нямаш предвид Керън…
Той кимна.
— Да. Дъщерята на Дж. Д. Рандъл.
— Боже Господи!
— Започнаха с въпроси какво знам за нея и дали съм я срещал като пациентка. Такива неща. Казах да — беше идвала при мен за консултация преди седмица. Главното й оплакване беше аменорея.
— С каква продължителност?
— Четири месеца.
— Каза ли им това?
— Не. Не ме попитаха.
— Добре — казах аз.
— Искаха да знаят и други подробности за посещението й. Питаха дали това е единственият й проблем и как се е държала. Не им казах. Обясних им, че пациентката ми е говорила поверително. Те смениха тактиката — искаха да знаят къде съм бил миналата вечер. Отговорих, че съм имал вечерна визитация в болницата и после съм се разходил в парка. Попитаха дали съм се върнал в кабинета си. Отговорих, че не съм. Попитаха видял ли ме е някой в парка. Казах, че не си спомням да съм срещнал познат.
Арт всмукна дълбоко от цигарата си. Ръцете му трепереха.
— Тогава започнаха да ме обработват. Сигурен ли съм бил, че не съм се върнал в кабинета си, какво съм бил правил след визитацията, категоричен ли съм, че не съм виждал Керън от миналата седмица. Не разбирах целта на въпросите.
— И каква била тя?
— Керън Рандъл била откарана в Отделението за бърза помощ в четири часа сутринта от майка си. Кървяла изобилно — всъщност, когато пристигнала, си била в състояние на хеморагичен шок. Не знам как са я лекували, но в края на краищата умряла. Полицията мисли, че миналата вечер съм й направил аборт.
Изстинах.
— Защо са толкова сигурни?
— Не пожелаха да ми кажат. Питах ги много пъти. Може би момичето е бълнувало и е споменало името ми. Не зная.
Поклатих глава.
— Арт, ченгетата се страхуват от погрешен арест като от чума. Ако те арестуват и не могат да докажат вината ти, много хора ще загубят работата си. Ти си уважаван член на професионалната общност, не някой пияница-скитник без пукната пара и приятели на тоя свят. Можеш да си позволиш добра юридическа помощ и знаят, че ще я получиш. Те не биха се осмелили да те обвиняват, ако нямат сигурни доказателства.
Арт махна раздразнено с ръка.
— Може би са просто глупави.
— Разбира се, че са глупави, но не чак толкова.
— Е — каза той, — не зная с какви факти разполагат.
— Трябва да знаеш.
— Не зная — повтори той, като започна отново да се движи назад-напред. — Дори не мога да предположа.
Погледах го за момент, чудейки се кога да му задам въпроса. Знаех, че ще се наложи — рано или късно. Той забеляза, че го гледам.
— Не — каза той.
— Какво не?
— Не го направих аз. И престани да ме гледаш по този начин. — Той седна и забарабани с пръсти по леглото.
— Господи, така ми се иска едно питие.
— По-добре забрави за това.
— О, за Бога!
— Трябва да пиеш само в компания и умерено.
— Да не съм на съд заради характера и лошите си навици?
— Разбира се, че не си — казах аз. — И не искаш да бъдеш.