— Мога ли да те почерпя?
Той ме погледна изненадано.
— Защо?
— Фен съм на Литъл Ричард.
Той ме огледа от горе до долу.
— Я се разкарай.
— Говоря сериозно.
— Водка — каза той и седна до мен. Аз я поръчах и щом я сервираха, той я гаврътна наведнъж.
— Ще изпием по още едно питие и тогава можем да говорим за Литъл Ричард, нали така?
— Окей — отговорих аз. Той си взе още една водка и тръгна към масата от другата страна на бара. Последвах го. Сребристият му костюм проблясваше в тъмнината. Седнахме, той погледна питието си и каза:
— Сега да видим сребърната плоча.
— Какво?
Роман ме погледна огорчено:
— Значката, приятел, значката. Нищо не правя, освен ако не носиш значка.
Сигурно съм изглеждал объркан.
— Исусе — каза той, — кога ще почват да назначават акъллии ченгета?
— Аз не съм ченге.
— Така значи. — Той изпи питието си и се изправи.
— Почакай малко — извиках след него — да ти покажа нещо.
Изкарах си портфейла и потърсих лекарската си карта. Беше тъмно и той се наведе да я погледне.
— Без майтап — гласът му беше саркастичен, но въпреки това седна отново.
— Това е истината. Аз съм лекар.
— Окей. Ти си лекар. Миришеш на ченге, но си лекар. Да уточним правилата. Виждаш ли там онези четиримата? — Той посочи с глава групата си. — Ако нещо стане, те ще свидетелстват, че си ми показал докторска карта, а не значка. Такава е уговорката, малкият, да не стигаме до съда. Ясно ли е?
— Аз просто исках да си поговорим.
— И без будалкане — той отпи от питието си и се усмихна едва забележимо. — Сигурно вече се носят слухове.
— Така ли?
— Ами даа. — Той ме погледна. — На теб кой ти каза?
— Имам си начини.
— Какви начини?
Вдигнах рамене:
— Просто… начини.
— Кой иска?
— Аз искам. — Той се изсмя.
— Ти? А бе я по-сериозно, ти не искаш нищо.
— Добре — станах и понечих да си тръгна. — Може би съм сбъркал адреса.
— Един момент, малкият.
Спрях се. Той седеше на масата, взираше се в питието и въртеше чашата в ръцете си.
— Седни.
Седнах отново. Той продължи да гледа чашата.
— Това е добра дрога, не я смесваме с нищо. Най-доброто качество е и цената е висока. Ясно ли е?
— Окей.
Той размърда нервно краката и ръцете си.
— Колко пликчета искаш?
— Десет, петнайсет, колкото имаш!
— Имам толкова, колкото искаш.
— Тогава петнайсет — казах, — но първо искам да я видя.
— Да, да, добре. Можеш да я видиш. Но дрогата е добра. — Той почеса с ръце сребристата материя, после се усмихна:
— Но преди това искам нещо.
— Какво?
— Кой ти каза?
Подвоумих се.
— Анджела Хардинг.
Това сякаш го обърка. Не можех да разбера дали не казах нещо погрешно. Той се размърда в стола си; като че решаваше какво да направи, и попита:
— Тя приятелка ли ти е?
— Нещо такова.
— Кога я видя за последен път?
— Вчера.
Той посочи бавно изхода и каза:
— Вратата е там, давам ти трийсет секунди да излезнеш оттук, преди да те размажа. Чуваш ли ме, ченге? Трийсет секунди!
— Добре де, не беше Анджела, беше една нейна приятелка.
— Коя?
— Керън Рандъл.
— Никога не съм чувал за нея.
— Аз пък знам, че я познаваш доста добре.
Той поклати глава.
— Не, ти казвам.
— Така са ми казали.
— Излъгали са те, жестоко са те излъгали.
Потърсих в портфейла си и извадих снимката му.
— Намерих я в стаята й в колежа.
Преди да разбера какво става, той грабна снимката от ръцете ми и я разкъса.
— Каква снимка? — попита той с престорено безразличие. — Не знам за никаква снимка и никога не съм виждал момичето.
Аз се облегнах. Той ме погледна със злобни очи:
— Зарежи тая работа.
— Дойдох тук да купя нещо — отвърнах. — Ще си тръгна, когато го получа.
— Ще си тръгнеш сега, ако знаеш какво е най-доброто за теб.