Той се почеса отново. Погледнах го и разбрах, че няма да науча нищо повече. Роман нямаше да продължи да говори, а аз не бях в състояние да го накарам.
— Добре — изправих се и оставих чашата си на масата. — Между впрочем, знаеш ли къде мога да си намеря малко тиопентал?
За момент очите му се разшириха. После каза:
— Малко какво?
— Тиопентал.
— Не съм чувал никога. А сега се разкарай, докато някой от ония готини типове на бара не те е ступал и не ти е пръснал черепа.
Излязох. Беше студено и отново ръмеше. Погледнах към Уошингтън Стрийт и ярките светлини на другите барове. Изчаках трийсет секунди и се върнах. Чашата ми все още беше на масата. Взех я и се обърнах да си тръгна, оглеждайки внимателно бара.
Роман беше в ъгъла и говореше по телефона. Това беше всичко, което исках да знам.
Четири
На ъгъла на блока имаше заведение на самообслужване, където продаваха хамбургери, двайсет цента единия. Имаше голяма витрина отпред. Вътре дърдореха и се хранеха няколко момичета тийнейджърки и един или двама мрачни скитници в опърпани палта, стигащи почти до обувките им. От едната страна трима моряци се смееха и се тупаха по гърбовете, припомняйки си любовните си подвизи и предвкусвайки следващите. В дъното имаше телефон.
Позвъних в Мем и потърсих доктор Хамънд. Казаха ми, че тази вечер е в Отделението за бърза помощ и прекъснаха разговора.
— Нортън, Джон Бери е.
— Какво става?
— Имам нужда от още информация — казах. — От медицинската сводка.
— Имаш късмет — каза той. — Вечерта засега е спокойна. Само една-две рани с нож и няколко пиянски сбивания. Нищо друго. Какво по-точно те интересува?
— Запиши си — казах аз — Роман Джонс. Негър, около двайсет и четири, двайсет и пет годишен. Искам да знам бил ли е приеман някога в болницата и води ли се на отчет към някоя от клиниките. И искам датите.
— Добре — каза Хамънд.— Веднага ще проверя.
— Благодаря.
— Ще се обадиш ли отново?
— Не. Но ще намина към Отделението за бърза помощ.
Това, както се оказа по-късно, стана събитието на годината.
Когато свърших разговора, се почувствах гладен. Взех си хот-дог и кафе. Беше рисковано да си купиш хамбургер от място като това. Те често използват конско, заешко, карантия или друго, което можеха да направят на кайма. В тях винаги имаше достатъчно патогени, за да заразят цяла армия. Например трихинозата — в Бостън бяха регистрирани шест пъти повече случаи на такава зараза, отколкото са средните за страната. Човек трябваше много да внимава.
Имам приятел, който е бактериолог. Прекарва цялото си време в една болнична лаборатория, където се правят посадки с микроорганизмите, причинители на инфекциите. Той е толкова наплашен, че се страхува да се храни дори в най-реномираните заведения. Никога не хапва пържола, освен ако не е добре изпечена. Той наистина се притеснява. Бил съм на вечеря с него и е ужасно да го наблюдаваш. Поти се през цялото време. Можеш да го видиш как си представя кървава агарна петригиния. Във всяка своя хапка той вижда малки колонии. Стафилококи. Стрептококи. Грам-негативни бацили. Животът му е съсипан.
Въпреки всичко хот-дозите са по-сигурни — не много, но все пак. И тъй аз си взех един и отидох до барплота с кафето си. Хапвах и гледах през витрината към минувачите.
Сетих се за Роман. Не ми хареса това, което ми каза. Очевидно той продаваше дрога, и то вероятно силна дрога. Марихуана беше лесно да се намери. ЛСД вече не се произвеждаше от Сандоз, но лизергиновата киселина (предшественикът) се произвежда с тонове в Италия и всяко колежанче може да си го направи, ако открадне няколко реагента и флакони от училищната лаборатория. Псилосибин и ДМТ могат да се произведат още по-лесно.
Вероятно Роман търгуваше с опиати — морфин или хероин. Това доста усложняваше нещата — по-специално с оглед на реакцията му при споменаването на имената на Анджела Хардинг и Керън Рандъл. Не знаех каква е връзката, но чувствах някак си, че ще я открия много скоро.
Изядох хот-дога и отпих от кафето. Погледнах през витрината и видях Роман да притичва покрай нея. Той не ме забеляза. Гледаше напред, изглеждаше напрегнат и неспокоен. Глътнах остатъка от кафето си и хукнах след него.
Пет
Оставих го да вземе преднина от една пресечка. Той тичаше в навалицата, като се буташе и блъскаше. Виждах го, докато вървеше към Стюарт Стрийт. Там зави вляво и се насочи към магистралата. Продължих след него. Тази част на Стюарт Стрийт беше безлюдна. Извадих и запалих цигара. Завързах колана на дъждобрана си и в този момент съжалих, че нямам шапка. Ако се обърнеше назад, той със сигурност щеше да ме познае.