Стажантът държеше спринцовка с крива игла. Сестрата се отдръпна назад и той дойде над главата ми. Очаквах болка, но не беше нищо повече от леко боцкане на челото ми. Стажантът, който ме шиеше, каза:
— Дяволски остър разрез. Почти хирургически.
— Нож?
— Може би, но се съмнявам.
Сестрата сложи на ръката ми турникет и изтегли кръв.
— По-добре му дайте тетанус-токсоид — каза стажантът, още шиейки. — И ударна доза пеницилин. — После се обърна към мен: — Мигайте един път с очи за „да“ и два пъти за „не“. Алергичен ли сте към пеницилин?
Мигнах два пъти.
— Сигурен ли сте?
Мигнах един път.
— Окей — каза стажантът и продължи да шие. Сестрата ми би две инжекции. Другият стажант оглеждаше тялото ми, без да казва нищо.
Изглежда съм загубил отново съзнание. Когато отворих очи, видях голям рентгенов апарат до главата си.
— Леко, леко — казваше някой с нервен глас.
Отново изпаднах в безсъзнание.
Събудих се в друга стая. Беше боядисана в бледозелено. Стажантите държаха още мокрите рентгенови снимки срещу светлината и говореха за тях. Тогава единият излезе, а другият дойде над мен.
— Изглеждате съвсем добре — каза той. — Май сте загубили няколко зъба, но няма фрактури, доколкото можем да видим.
Главата ми се избистряше. Бях достатъчно буден, за да попитам:
— Видя ли рентгенологът тези снимки?
Те се стъписаха: какво искам да кажа, да не би да си мисля, че снимките на черепа са чак толкова трудни, че да изискват непременно опитно око. Не проумяваха как мога да задам такъв въпрос.
— Не, точно сега рентгенолога го няма. Излезе да пие кафе.
— Върнете го — казах аз. Устата ми беше суха и изтръпнала, болеше ме челюстта. Докоснах бузата си и напипах голяма подутина, много болезнена. Нищо чудно, че си бяха задали въпроса дали нямам фрактура.
— Какъв е моят хематокрит? — попитах аз.
— Моля, сър.
Разбираха ме трудно, защото езикът ми беше надебелял и говорех неясно.
— Попитах какъв е моят хематокрит?
Те се спогледаха.
— Почти нормален, сър.
— Донесете ми вода.
Единият отиде да донесе вода. Другият ме гледаше учудено, като че ли току-що откриваше, че съм човешко същество.
— Вие лекар ли сте, сър?
— Не — казах аз. — Аз съм добре информиран пигмей.
Той се смути, извади бележника си и попита:
— Били ли сте вече в тази болница, сър?
— Не — казах. — Аз и сега не съм приет.
— Сър, вие дойдохте с разрезна рана…
— Зарежете раната. Донесете огледало.
— Огледало?
Кимнах.
— Искам да видя колко добре шиете — казах аз.
— Сър, ако сте лекар…
— Донесете ми огледало.
Светкавично бързо се появиха чаша с вода и огледало. Първо изпих водата, беше невероятно вкусна.
— По-бавничко, сър.
— Хематокрит четиридесет не е лошо — казах аз. — И вие го знаете.
Взех огледалото и изследвах разреза на челото си. Бях ядосан на стажантите и това ми помогна да преодолея болезнената чувствителност на тялото си. Погледнах разреза, който беше чист и завиваше от едната вежда към окото ми. Имаше около двайсетина бода.
— Откога съм тук? — попитах.
— От около час, сър.
— Престани да ме наричаш сър — казах аз, — и ми пусни друг хематокрит. Искам да знам дали нямам вътрешен кръвоизлив.
— Пулсът ви е само седемдесет и пет, сър, и цветът на кожата ви…
— Направи го — казах аз.
Те ми взеха друга проба. Стажантът взе пет куб. см в спринцовка.
— Господи — казах аз, — но това е само един хематокрит.
Той ме погледна с извиняващ се поглед и бързо излезе. Момчетата от Отделението за бърза помощ са мърлячи. На тях им е необходима само част от куб. см. Те можеха да го направят само с капка кръв от един пръст.
Казах на другия стажант:
— Казвам се Джон Бери. Патолог съм в Линкълн.
— Да, сър.
— Стига си записвал.
— Да, сър. — Той бутна бележника си настрани.
— Това не е приемане и няма да бъде официално регистрирано.
— Сър, ами като ви нападнаха, ако ви бяха и обрали.
— Не са ме обрали — казах аз. — Препънах се и паднах. Нищо друго, беше една глупава грешка.
— Сър, белезите от контузиите по тялото ви ще покажат…
— Пет пари не давам, че случаят ми няма да фигурира в сводката. Казвам ти какво се случи и това е.