— Сър…
— Не — казах. — Няма нужда от аргументи.
Погледнах го, беше в бели дрехи и на тях имаше следи от кръв. Предполагам, моята кръв.
— Не си носиш картончето с името — казах аз.
— Не.
— Ами носи го. Ние, пациентите, обичаме да знаем с кого разговаряме.
Той въздъхна дълбоко и каза:
— Аз съм студент четвърта година.
— Господи.
— Сър…
— Виж, синко, трябва да свикваш с някои неща веднага.
Бях благодарен на гнева си, който ми даде енергия.
— За теб може да е само разнообразие да прекараш един месец от стажа си в Отделението за бърза помощ, но за мен в никакъв случай не е така. Извикай доктор Хамънд.
— Кого, сър?
— Доктор Хамънд. Дежурния лекар.
— Да, сър.
Той понечи да излезе и аз реших, че съм бил твърде груб с него. Той беше, в края на краищата, само студент и изглеждаше доста добро момче.
— Впрочем — казах аз, — ти ли ме ши? — Той помълча, гледайки някак виновно.
— Да. Аз ви ших раната.
— Добра работа си свършил.
Той се усмихна:
— Благодаря, сър.
— Престани да ме наричаш сър. Прегледа ли разреза, преди да го зашиеш?
— Да, с… Да.
— Как ти се стори?
— Беше забележително чист разрез, изглеждаше ми като порязване с бръснач.
Аз се усмихнах.
— Или със скалпел?
— Не разбирам.
— Мисля, че за теб това е била една интересна нощ — казах аз. — Извикай Хамънд.
Останал сам, аз нямаше за какво да мисля освен за болката. Най-голямата беда беше стомахът ми, сякаш бях погълнал топка за тенис. Обърнах се на една страна и почувствах облекчение. След малко Хамънд се появи с четвъртокурсника зад него.
— Здрасти, Джон.
— Здрасти, Нортън. Какво става?
— Не съм те видял, когато си постъпил — каза Нортън. — Впрочем…
— Няма значение, момчетата ти свършиха добра работа.
— Кажи какво стана?
— Произшествие.
— Имал си късмет — каза Нортън, като се наведе над раната и я разгледа. — Повърхностен разрез на слепоочието. Имал си адски кръвоизлив, но кръвната ти картина не го показа.
— Имам голям далак — казах аз.
— Може би. Как се чувстваш?
— Като лайно.
— А главоболие?
— Малко. Вече е по-добре.
— Спи ли ти се? Гади ли ти се?
— Хайде, Нортън…
— Просто си лежи — каза Хамънд. Извади от джоба си светещата си писалка и прегледа зениците ми. После погледна в очните ми дъна с офталмоскопа. Провери рефлексите ми, краката и ръцете от двете страни.
— Виждаш ли — казах аз, — нищо ми няма.
— Все още може да имаш хематом.
— Ама нямам.
— Трябва да останеш под наблюдение двадесет и четири часа.
— Няма да стане — седнах в леглото и потреперах. Болеше ме стомахът.
— Помогни ми да стана.
— Страхувам се, че твоите дрехи…
— … бяха нарязани на парчета. Знам. Донеси ми лекарски.
— Лекарски! Защо?
— Искам да съм наоколо, когато докарат другите.
— Какви други?
— Чакай и ще видиш.
Четвъртокурсникът ме попита за номера на дрехите ми и аз му отговорих. Той тръгна да ги донесе, но Хамънд го спря с ръка.
— Един момент — той се обърна към мен. — Можеш да ги имаш при едно условие.
— За Бога, Нортън. Нямам хематом. А ако имам субдурален такъв19, може да не проличи седмици и дори месеци. Знаеш, че е така.
— Може да е епидурален.
— Не личат фрактури в снимките на черепа — казах.
Епидуралният хематом представлява събиране на кръв вътре в черепа поради скъсана артерия. Кръвта може да причини смърт поради увеличеното налягане върху мозъка.
— Ти сам каза, че снимките още не са гледани от рентгенолог.
— За Бога, Нортън, не говориш на 80-годишна бабичка. Аз…
— Ще получиш дрехите — каза той спокойно, — ако се съгласиш да останеш за през нощта.
— Аз няма да се регистрирам.
— Добре. Просто ще останеш тук.
— Окей — съгласих се неохотно аз накрая. — Ще остана.
Четвъртокурсникът отиде да ми донесе дрехите, а Хамънд ме погледна въпросително:
— Кой те преби?
— Почакай и ще видиш.
— Изкара акъла на стажантите.