Отвън във фоайето първият, когото видях, беше Питърсън. Той стоеше там в костюм, като изглеждаше и объркан, и притеснен. Видя ме и ме дръпна за ръкава.
— Кажете, Бери…
— После — казах аз.
Последвах Хамънд и сестрата до другата манипулационна. Там лежеше едно момиче, много бледо. Китките й бяха бинтовани. Тя беше почти в безсъзнание — главата й се клатеше насам-натам и тя стенеше. Йоргенсън, интернистът, се беше надвесил над нея.
— Имаме случай на самоубийство — обясни той на Хамънд. — Прерязване на вените. Спряхме кръвотечението и започнахме кръвопреливане.
Той търсеше по крака вена за включване на система.
— Загубила е много кръв — продължи той, като вкарваше иглата. — Да взема ли повече кръв от банката? Тя ще поеме най-малко две банки. Кръвната картина е добра, но това още не значи нищо.
— Защо краката? — каза Хамънд, като посочи системата.
— Трябваше да бинтоваме китките й.
Пристъпих напред. Момичето беше Анджела Хардинг. Сега не изглеждаше толкова красива, лицето й беше бяло като тебешир, със сивкав оттенък около устата.
— Какво мислиш? — попита Хамънд Йоргенсън.
— Ще я спасим — каза той, — освен ако не се обърка нещо.
Хамънд прегледа китките и, които бяха бинтовани.
— Това ли е нараняването?
— Да. На двете ръце. Ние ги зашихме.
Той огледа ръцете й. Пръстите й бяха тъмнокафяви.
— Ти за това момиче ли ми беше говорил? — попита той.
— Да — казах аз. — Анджела Хардинг.
— Голяма пушачка.
— Пробвай отново.
Хамънд вдигна едната ръка и помириса оцветените пръсти.
— Това не е от тютюн — каза той.
— Точно така.
— Тогава…
Аз кимнах:
— Точно така.
— … тя е сестра.
— Да.
Следите бяха от йодова тинктура, използвана за дезинфекция. Беше жълтокафява течност, която при допир цапаше. Използваше се за почистване на рани преди операция и за други манипулации, като включване на системи например.
— Не разбирам — каза Хамънд.
Вдигнах ръцете й. Възглавничките на пръстите й и опакото на ръцете бяха покрити със следи, които не бяха достатъчно дълбоки, за да кървят.
— За какво ни е това?
— Тестуване.
Класическият начин за установяване на самоубийство чрез рязане на вени е наличието на един или повече предварителни разрези през ръката, сякаш жертвата най-напред е проверявала остротата на ножа или силата на болката, която ще последва.
— Не е това — казах аз.
— Тогава какво е?
— Виждал ли си човек, участвал в бой с ножове?
Хамънд поклати глава. Без съмнение никога не беше виждал. Това е преживяване, което можеш да имаш само ако си патолог. Малките разрези по ръката показваха, че е имало бой с ножове. Жертвата се е прикривала с ръцете си и малките рани са били получени в резултат на това.
— Случаят такъв ли е?
— Да.
— Имаш предвид, че е участвала в бой с ножове?
— Да.
— Но защо?
— Ще ти кажа по-късно — казах аз.
Върнах се при Роман Джонс. Той все още беше в същата стая заедно с Питърсън и още един мъж, който преглеждаше очите.
— Бери — каза Питърсън. — Вие се появявате винаги в най-идиотските моменти.
— И вие също.
— Да — каза Питърсън, — но това ми е работата.
Той, кимна към другия мъж в стаята.
— Тъй като миналия път бяхте много разтревожен, аз доведох лекар със себе си. Полицейски лекар. Случаят сега е такъв. Вие знаете.
— Знам.
— Това е някой си Роман Джонс. Имаме информацията от портфейла му.
— Къде го намерихте?
— Лежеше на улицата — хубава, тиха улица в Бийкън Хил — с размазана глава. Трябва да е паднал на главата си. Имаше счупен прозорец, два етажа нагоре, в апартамента на името на Анджела Хардинг. И тя е тука.
— Знам.
— Не знаете ли прекалено много тази вечер?
Не му обърнах внимание. Главоболието ми се усили. Болката беше пулсираща и аз се почувствах страшно уморен. Бях готов да легна и да спя дълго, дълго. Но не можех да се отпусна. Стомахът ми се бъркаше.
Наведох се над Роман Джонс. Някой беше свалил дрехите, за да се видят многобройните дълбоки разкъсвания на трупа и горните крайници. Краката бяха недокоснати. Това според мен беше характерно.
Лекарят се изправи и погледна към Питърсън.