— Трудно е да се каже сега кое точно е причинило смъртта — каза той, като посочи зейналата в гърдите рана.
— Получила се е голяма каша. Аз бих казал обаче, че е умрял от смачкване на черепа. Казахте, че е паднал от прозорец?
— Така мислим — отговори Питърсън, като ме погледна.
— Аз ще попълня формулярите. Дайте ми портфейла му — каза лекарят.
Питърсън му подаде портфейла. Лекарят започна да пише на писалището в единия край на стаята, а аз заразглеждах черепа. Когато докоснах вдлъбнатината в него, Питърсън попита:
— Какво правите? Кой ви нареди?
Въздъхнах.
— Кой би трябвало да ми нареди?
Той ме погледна смутено.
— Искам разрешението ви да извърша повърхностен оглед на тялото.
След като го изрекох, погледнах лекаря. Той си записваше нещо в бележника, но бях сигурен, че слушаше.
— Ще има аутопсия — каза Питърсън.
— Искам вашето разрешение — повторих аз.
— Не можете да го получите.
Тогава лекарят се обади:
— О, по дяволите, Джак.
Питърсън премести погледа си от полицейския лекар към мен и обратно. Накрая каза:
— Добре, Бери. Изследвайте. Но да не объркате нещо. Погледнах раната на черепа. Беше дълбока, с форма на чаша, горе-долу с размера на човешки юмрук. Само че не беше причинена от никакъв юмрук. Беше направена от забит с огромна сила край на стик или тръба. Погледнах малко по-отблизо и видях малки кафяви тресчици, залепнали по окървавения череп. Не ги докоснах.
— Казахте, че фрактурата на черепа е причинена от падане?
— Да — отговори Питърсън, — защо?
— Просто питам.
— Защо?
— А какво ще кажете за раните по тялото?
— Смятаме, че ги е получил в апартамента. Очевидно той се е боричкал с това момиче, Анджела Хардинг. Имаше един кървав кухненски нож в апартамента. Тя сигурно е тръгнала след него. Както и да е, той е паднал през прозореца или просто е бил бутнат и сега има тази фрактура на черепа, която е причинила смъртта му.
Той замълча и ме погледна.
— Продължавайте — казах аз.
— Това е всичко, което може да се каже.
Кимнах, излязох от стаята и се върнах с игла и спринцовка. Надвесих се над тялото и забих иглата във врата, надявайки се да улуча югуларната вена. Нямаше смисъл да си губя времето с вените по ръцете. Не сега.
— Какво правите?
— Вземам кръв — отговорих и измъкнах спринцовката с няколко милиметра синкава кръв.
— За какво?
— Искам да знам дали не е бил отровен. — Това беше първата мисъл, първият отговор, за който се сетих.
— Отровен?
— Да.
— Защо мислите, че е бил отровен?
— Просто предположих.
Пуснах спринцовката в джоба си и понечих да си тръгна. Питърсън ме погледна:
— Почакайте за минута. Имам един-два въпроса към вас.
— О?
— Ние мислим — каза Питърсън, — че този приятел и Анджела Хардинг са се били. Тогава Джонс е паднал и момичето се е опитало да се самоубие.
— Вече ми го казахте.
— Има само един проблем — продължи той. — Джонс е доста едър, тежал е деветдесет и един-два килограма. Мислите ли, че малко момиче като Анджела Хардинг може да го изхвърли?
— Може сам да е паднал.
Той погледна превръзката на лицето ми, покриваща раната.
— Имали сте неприятности тази вечер?
— Да.
— Какво ви се случи?
— Паднах на мокра улица.
— Значи сте се ожулили.
— Не. Паднах върху един прекрасен паркингов автомат и се нараних.
— Лошо ли се наранихте?
— Не, със съвсем гладки ръбове.
— Като на Роман Джонс?
— Не знам.
— Някога да сте срещали Роман Джонс?
— Да.
— О! Кога?
— Снощи. Преди около три часа.
— Интересно — каза Питърсън.
— Използвайте факта, както намерите за добре — казах аз. — Желая ви успех.
— Мога да ви призова на разпит.
— Разбира се, че можете, но на какво основание?
Той вдигна рамене:
— За допълнителни сведения. Нещо такова.
— И аз ще имам основание да повдигна съдебен иск срещу вас веднага, ако си позволите такъв произвол. И скъпо ще платите за това.
— Само заради някакъв си разпит?
— Точно така — казах аз. — За компрометиране на лекарската ми репутация. А репутацията на лекаря е ценна колкото неговия живот, много добре знаете това. Всяко нещо, дори най-малката сянка на подозрение, е потенциално накърняване — засягане на финансовите интереси. Мога лесно да докажа в съда нанесените ми щети.