— Съжалявам много, капитане — съчувствено каза Бермън, — но аз с нищо не мога да ви помогна.
— Помислете пак — предложи Макноот. — В новия сектор има индикатор за посоката и разстоянието. Как го наричате помежду си?
— Инирчик — отвърна учуден Бермън.
— А това — продължи Макноот, като посочи предавателя на импулсите, — как го наричате?
— Пимпи.
— Детски прякорчета, а? Сега си напънете мозъка и си спомнете! Какво сте нарекли преди четири години каф. ес?
— Доколкото ми е известно — заяви Бермън, — предмет с такова название нямаме.
— А защо сме се подписали? — попита Макноот.
— Аз нищо не съм подписвал. Всички книжа сте подписвали вие.
— Докато вие и другите сте проверявали наличността. Преди четири години — трябва да е било в кухнята — аз съм прочел: „каф. ес, един брой“. И вие или Бланшар сте го посочили и казали: „Да“. Доверил съм се на вашите думи. Често ми се случва да се доверявам на нашите специалисти. Аз съм опитен щурман и зная всички най-нови навигационни уреди, но не мога да знам и вашите работи. Затова съм принуден да се доверявам на хора, които знаят — или поне са длъжни да знаят — какво е каф. ес.
На Бермън нещо му хрумна.
— Когато оборудваха кораба, всичко бяха струпали в Главния трюм, коридорите и кухнята. После трябваше да сортираме нещата и да ги подредим по местата им. Нали помните? Кой знае къде е сега този каф. ес и отде накъде ние с Бланшар сме длъжни да отговаряме за него.
— Ще видя какво ще кажат другите — съгласи се Макноот. — Грегори, Уорс, Сандърсън или някой друг, може да е у тях. Но където и да е, трябва да се намери. Или да се оформи липсата му като разход.
Той си отиде. Бермън направи гримаса, сложи си слушалките и пак се зае с апарата. След час Макноот дойде отново. Мрачен, като буреносен облак.
— Разбира се! — викна той ядосан. — Няма такава вещ на кораба. Никой не знае за нея. Нямат дори и понятие какво е!
— Зачеркнете я и дайте рапорт, че се е загубила.
— Какво?! Малко ли други неприятности имаме? Много добре знаете, че за всяка загуба и повреда трябва незабавно да се докладва. Ако кажа на Касиди, че каф. ес се е загубил в космичното пространство, той ще поиска да узнае кога, къде, как, а така също и защо не е било своевременно доложено. Ами ако тая вещ струва половин милион? Представяте ли си каква суматоха ще настъпи? Не мога да го отмина така.
— Тогава какво предлагате? — запита Бермън, без да подозира, че сам се навира в капана.
— Има само един изход, само един — каза Макноот. — Да изработите този каф. ес.
— Кой?… Аз… — Едва не се задави Бермън. Кожата на черепа му започна да се движи.
— Вие и никой друг. Убеден съм, че това ще да е някаква птица от вашия гълъбарник.
— Защо?
— Защото такива смешни названия са характерни за вашите финтифлюшки. Готов съм да се хвана на бас за месечната ти заплата, че каф. ес е някаква научна абракадабра. Може би е нещо късовълново или уред за сляп полет.
— Приемателя-предавател за сляп полет ние наричаме „Присик“ — съобщи Бермън.
— Ето виждате ли? — викна Макноот, сякаш това решаваше въпроса. — И така, вие ще изработите един каф. ес. Утре вечер в шест часа трябва да е готов. Тогава ще го разгледам. Разбира се, той трябва да има внушителен и приятен вид и да действа убедително.
Бермън стана. Ръцете му висяха като камшици.
— Как мога да направя каф. ес — дрезгаво каза той, — като не знам какво е!
— Касиди също не знае — възрази Макноот, като погледна хитро старшия радист. — Той отговаря само за количеството, а изобщо много-много не разбира. Затова брои предметите, гледа ги, удостоверява, че съществуват, изслушва мненията за качеството на работата им и за степента на износването им. Трябва само да измислим внушителна абракадабра и да му кажем, че това е каф. ес.
— Ангели небесни! — прошепна развълнуван Бермън.
— Да не разчитаме на съмнителната помощ на библейски личности — смъмра го Макноот, — а да размърдаме мозъците си, дадени ни от бога. Вземайте поялника и до шест часа утре вечер да сте измайсторили образцов каф. ес. Това е заповед.
Той си тръгна доволен от намереното решение; Бермън мрачно загледа стената, после облиза устни.
Контраадмирал Вейн В. Касиди пристигна точно в указаното, време. Той беше нисък, дебел, с червено лице и очи като на умряла риба. Не вървеше, а важно маршируваше.
— Е, капитане, надявам се, у вас всичко е в пълен ред.
— Както винаги — незабавно го увери Макноот. — Аз следя за това.
Той говореше твърде уверено.