- Преместили са се.
- Знам. Поддържам връзка с колегите. Институтът се разрасна, знаеш ли?
- Не, нямах представа.
- Затова се премести. Трябваше му повече място. Извървяхме огромен път от времето на престоя ти при нас. Направихме куп открития.
- Очевидно си ме спомняте добре.
- Трудно ми е да те забравя. Единственият професионален футболист при нас. Беше необичайно.
- След като си тръгнах, постъпих в полицията. Първо бях полицай, после станах инспектор.
- Когато беше тук, казваше, че искаш да станеш полицай.
- Да, така е.
- Радвам се за теб. Добра кариера ли направи?
- С върхове и спадове като повечето кариери.
- Надявам се успехите да надвишават провалите.
- Можете да ми помогнете в това отношение.
- Не разбирам - намръщи се Рабиновиц.
Декър спомена трагедията в „Мансфийлд“.
- Чух за това - каза докторът, - цялата страна чу. Какъв ужас! Толкова много прекъснати животи.... Безсмислено насилие... без никаква причина.
- Работя по този случай. Всъщност има причина. И тя е свързана лично с мен.
- Как така? - попита рязко Рабиновиц.
- Мисля, че някой от института по времето, когато бях тук, е замесен в касапницата в гимназията.
Рабиновиц стисна силно страничните облегалки на фотьойла си.
- Какво?
- Не мога да ви съобщя подробности, но убиецът ми изпрати стария адрес на института. Твърди, че съм го засегнал по някакъв начин. И че това е причината да убие всички тези хора.
- О, господи!
Рабиновиц едва не падна от фотьойла, но Декър реагира светкавично въпреки пълнотата си - скочи и успя да го задържи на мястото му.
- Вода! - извика той на Джеймисън.
Тя се втурна към съседната стая и се върна след секунди с чаша вода.
Декър я подаде на Рабиновиц и докторът отпи малка глътка, преди да я постави внимателно на масичката до себе си.
- Съжалявам - каза Декър. - Не трябваше да го казвам толкова директно. Понякога... понякога просто не осъзнавам...
Рабиновиц изтри устни с разтрепераната си длан и се облегна във фотьойла си.
- Знам, че... как да се изразя... неврологичните ти превключватели не са настроени по обичайния начин, Еймъс. Знам, че ти е трудно да възприемаш някои социални параметри, но това се отнася до голяма част от хората, попаднали в нашия институт. Части от мозъка им развиват изумителни способности, докато други части... ами те регресират в известна степен, поне от гледна точка на социалните умения. Всичко е въпрос на приоритети за мозъка.
- Затова съм тук. Заради хората, попаднали в института. Един от тях може да е нашият убиец.
Рабиновиц поклати глава и сбърчи тревожно чело.
- Това ми се струва... ужасно. И малко вероятно.
- Психиката на някои от тях е увредена, доктор Рабиновиц.
- Мисля, че можеш да ме наричаш Харолд. Отношенията ни вече не са като на лекар и пациент.
- Добре, Харолд. Колкото и гениални да са в дадено отношение хората с увредена психика, те са способни на много неща. Някои добри, други лоши.
- Сигурен съм, че си спомняш съвсем ясно пациентите, които си срещнал в института. Виждаш ли сред тях закоравял убиец?
- Честно казано, не. И не си спомням да съм засегнал когото и да било от тях. Не си спомням да съм обидил никого.
- Но нали каза... че човекът, отговорен за това ужасно престъпление, ти е дал адреса на института?
- Стария адрес, на „Дъктон“. Беше кодиран, но несъмнено става дума за института.
Рабиновиц потри устни.
- Не съм сигурен, че мога да добавя нещо към това, което вече знаеш.
Джеймисън се обади за пръв път.
- Споменахте пациентите, които са били при вас. Ами лекарите, психолозите, останалите специалисти, които са били там по същото време?
Декър кимна.
- Не се бях замислял за това.
Рабиновиц заяви категорично:
- Не мога да повярвам, че някой, който е работил в института, е способен на такова чудовищно злодеяние.
- И аз не искам да си го мисля - побърза да добави Джеймисън, - но при подобно разследване не бива да отхвърляме нито една възможност. Би било безотговорно.
- Крие Сайзмор - каза Декър.
- Кой? - попита Джеймисън.
- Беше психолог в института - обясни Рабиновиц. - Доколкото чух, напуснал е преди няколко години.
- Защо го спомена, Декър? - попита Джеймисън.
- Защото двамата не се спогаждахме. Разменихме си обиди дори. Това изобщо не означава, че е той, но ако съм имал конфликт с някого, то е било с него.
- Възможно ли е да се превърне в Леополд двайсет години по-късно?
Декър затвори очи и превъртя лентата, за да открие нужните кадри.
- Височината и телосложението съответстват. Чертите на лицето са сходни. Но се затруднявам да определя възрастта на Леополд. Сайзмор би трябвало да е на петдесет и една-две. Струва ми се малко вероятно да са един и същ човек, обаче не мога да бъда сигурен. Татуировките на ръката може да са били направени по-късно. И Леополд може да ме е излъгал, че е служил във флота. Гласът му може да се е променил с годините. Много неща могат да се променят за двайсет години. Все пак, когато полицаите са арестували Леополд, те са му взели пръстови отпечатъци и ДНК проба. Предполагам, че отпечатъците на Сайзмор фигурират в някоя професионална база данни. Не би било проблем да ги сверим.