Декър смяташе, че самоубийството е проява и на смелост, и на страх. Дали разполагаше и с двете в достатъчна степен? Или не му достигаше нито едното, нито другото?
Затвори очи. Пъхна пръст в скобата на спусъка. Достатъчно бе да упражни натиск от един-два килограма и всичко щеше да приключи. Разстоянието между пръста и спусъка бе най-краткото разстояние на света.
Направи опит да проясни мислите си, да се отпусне и да прогони от съзнанието си всичко, което го задържаше на този свят. Едва ли бе много. Какво му бе останало всъщност?
В главата му изникна първо образът на Моли, а после и на Каси. Два фрагмента от паметта, които никога нямаше да прогони, дори да намереше начин да изтрие всички други спомени. Вкопчи се в тях. Виртуалният му рекордер застина на място.
Почукване на вратата го накара да отвори очи. Но не помръдна.
Почукването се повтори.
- Еймъс? Еймъс, знам, че си там. Моля те, отвори!
Образите на Каси и Моли се задържаха само още секунда, после изчезнаха и на тяхно място се появиха други.
Декър стана и отвори вратата.
На прага стоеше капитан Милър. Бе вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа, а върху обувките си бе нахлузил стари галоши.
- Искам да говоря с теб - каза Милър. - Веднага.
Не дочака покана. Мина покрай Декър и влезе в тясната хотелска стая. Погледът му се плъзна по пистолета на леглото, където го бе оставил Декър. Милър го изгледа строго.
- Направиш ли го, те печелят.
Той взе пистолета, върна предпазителя на място и го остави на бюрото до стената, преди да седне на края на леглото.
Декър затвори вратата и седна на стола срещу него.
- Ти си единственият, който може да ги пипне - продължи Милър. - Елиминират ли те, ще разполагат със свободата да правят каквото си пожелаят.
- Ако целта им е да ме накажат, да ме унищожат, няма да продължат с убийствата, щом я постигнат.
- Но само докато намерят някой друг, който ги е засегнал по някакъв начин. Освен това не можем да позволим на тези мръсници да се измъкнат след толкова убийства. Няма да го допусна. Не мисля, че и ти би го допуснал.
Декър погледна първо пистолета, после Милър, който продължи:
- Не можем да върнем жертвите. Единственото, което можем да направим, е да заловим убийците и да се погрижим никога повече да не наранят когото и да било. Това е. Може да не звучи като кой знае какво постижение, но е максималното, което можем да постигнем в цивилизования свят.
- Цивилизован свят?
- В който винаги има места, които не са чак толкова цивилизовани.
Декър се размърда на стола и насочи мислите си в нова посока.
- Кой подаде сигнала за дома на Ланкастър?
- Ърл. Придружавал Санди на някакво училищно мероприятие. Прибрали се чак към десет и половина. Тогава намерили... онези неща и позвънили на деветстотин и единайсет.
- Някой да е видял или чул нещо?
- Още проверяваме, засега без резултат. Било е тъмно, а времето - лошо. Лесно е можело да се промъкнат незабелязано. Явно са донесли куклите сгънати и са ги надули набързо. - Милър потри чело. - Слава богу, че не са го направили наистина.
- Което е озадачаващо, защото убийствата не са проблем за тях.
Милър кимна замислен.
- Знаеш ли, имам чувството, че тези гадове могат да стават невидими.
- Не невидими, а безобидни.
- Какво имаш предвид? - попита капитанът.
- Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Изглеждат толкова обикновено, че никой не им обръща внимание, макар да са там. Хората не ги запомнят и това ги прави невидими.
- Един от тях се е облякъл като полицай, за да издебне Лафърти.
- Полицаите привличат внимание. Затова са го направили само веднъж. Използвали са униформата, за да отвлекат Лафърти. Не, те притежават умението да се слеят с квартала, с обстановката...
- Добре, до час трябва да имаме резултати от разпитите на съседите. Защо не дойдеш в участъка да ги прегледаме заедно?
Декър изгледа бившия си началник.
- Толкова ли е спешно?
Милър се надигна от леглото.
- Еймъс, ти си голям човек. Решиш ли да се самоубиеш, ще го направиш. Нищо не може да те спре. Но докато си жив и здрав, предпочитам да се възползвам от уменията ти. Затова да вървим в участъка и да видим какво ни очаква там.
Той се обърна и тръгна към вратата. Декър не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, после стана, взе пистолета, пусна го в джоба на палтото си и последва капитана.
50
След като бе изпил четири кафета и бе закусил със студено бурито, Декър стана от бюрото, на което се бе запознал с всички аспекти на случая, и се запъти към тоалетната. Когато излезе от нея, видя Алекс Джеймисън, облегната на стената. Очевидно го очакваше. Изгледа го с ръце, скръстени на гърдите. Потропваше с единия си крак по избелелия линолеум.