- Добре, прави каквото искаш, задник такъв!
Декър я проследи с поглед и отново седна на своята маса. Всеки човек се нуждае от място, което да нарече свое. За него това място беше масата в ресторанта.
Сутринта се бе събудил без никаква цел в живота. Сега всичко се бе променило.
6
Декър се върна в стаята си и извади телефона. Идеята да плаща сметки за телефон с достъп до интернет никак не му допадаше, но трябваше да признае, че това бе равносилно на огромна библиотека и цяла армия от помощници, които да търсят информация, и то на съвсем приемлива цена. Провери новинарските сайтове. Явно бяха запазили в тайна ареста на Леополд, защото не откри нищо. Когато потърси името му, попадна на няколко страници, но очевидно това бяха съвсем други хора, които носеха същото име.
Леополд влязъл в участъка и си признал, че е извършил три убийства. Дори адвокатът му да пледираше невменяемост, той пак щеше да остане зад решетките до края на дните си. Но дали бе истинският убиец? Ченгетата лесно можеха да намерят отговора на този въпрос. Декър знаеше, че управлението е скрило от медиите куп подробности около престъплението. Щяха да разпитат Леополд, ако това бе истинското му име, и много бързо щяха да разберат дали той е техният човек, или просто лъже поради някаква причина.
Какво трябваше да направи Декър, ако тази откачалка се окажеше убиецът? Да загърби правосъдието, да го удуши със собствените си ръце и сам да влезе в затвора? Ами ако Леополд не бе истинският убиец? Това също разкриваше интересни възможности.
За момента не можеше да направи нищо конструктивно. Или щяха да повдигнат официално обвинение на Леополд, или да го пуснат на свобода в зависимост от това как ще протече разпитът. Оставеха ли го зад решетките обаче, щеше да последва процес, а може би не, ако се признаеше за виновен, както правеха повече обвиняеми, било защото са бедни и нямат пари за свестен адвокат, било защото са виновни. А понякога и двете. Богаташите обаче винаги гледаха да се измъкнат, особено когато ги заплашваше затвор, защото имаха какво да губят.
Но обвинението едва ли щеше да му предложи сделка. Може би щяха да използват тази отрепка, за да докажат колко са добри в работата си. В такъв случай Декър нямаше да пропусне нито едно съдебно заседание. Нито една минута от процеса. Искаше да види този тип. Да го огледа. Да го прецени.
Излегна се на леглото. Приличаше на заспал, но всъщност бе потънал в спомени за човека, който бе някога, и за този, в който се бе превърнал. Често мислеше за това, макар да не му се искаше. В повечето случаи решението бе на мозъка му, който сякаш бе съвсем отделен организъм.
Аз съм Еймъс Декър. На четирийсет и две съм, но изглеждам поне с десет години по-стар (и то в добър ден, какъвто не съм имал от четиристотин седемдесет и девет дни) и се чувствам поне със сто години по-стар. Бях редови полицай, а после инспектор, но вече не съм нито едното, нито другото. Имам хипертимезия, което означава, че никога не забравям нищо. Не става въпрос за разните му там техники за запаметяване, които могат да ти помогнат да запомниш разни неща, например последователността на картите в колодата с помощта на асоциации или подобни трикове. Не, аз просто имам турбомозък, който е отключил всички онези клетки, които хората имат, но никога не използват. На света няма много хора с хипер-Т, както го наричам за по-кратко, но аз съм признато официално за един от тях.
Сетивните ми пътища, изглежда, са се пресекли по такъв начин, че ми позволяват да броя в цветове и да виждам времето в картини. Цветовете нахлуват в мислите ми, когато най-малко ги очаквам. Това смесване на възприятията пък се нарича синестезия. Затова броя в цветове и „виждам“ времето, а понякога асоциирам цветовете с хора или предмети.
Много хора със синестезия са или имат синдром на Аспергер. Но не и аз. Макар вече да не обичам да ме докосват. И изгубих чувството си за хумор. Но това може и да е, защото нямам никакво желание да се засмея.
Навремето бях нормален, поне доколкото хората са нормални същества.
Сега обаче не съм.
Телефонът му иззвъня. Погледна екрана. Не познаваше номера, но това не означаваше нищо. Докато си търсеше работа като частен детектив, бе оставил номера си на много места. Не искаше да поема нов случай точно сега, но, от друга страна, не можеше да игнорира клиенти. Изгонеха ли го от тази дупка заради невъзможност да си плаща, щеше отново да се озове на улицата. А зимата наближаваше. И макар да имаше достатъчно тлъстини, които да го предпазват от студа, предпочиташе твърд покрив над главата си вместо картонен.