Декър зачете имената в списъка и стигна до едно, което го накара да спре.
- Току-що открихме какво е събрало Белинда Уайът и Себастиан Леополд.
Останалите трима впериха поглед в имената.
- Каролин и Деидре Леополд. Срещу имената им е записано престъплението, извършено срещу тях.
Убийство.
60
По време на обратния полет до Бърлингтън изчетоха информацията във връзка с убийството на Каролин и Деидре Леополд, извършено в селце на двайсетина километра от Виена. По молба на ФБР австрийската полиция бе изпратила и биографична справка за Себастиан.
- Не откривам дори намек, че полицаи са убили семейството на Леополд - заяви Ланкастър.
- Дори да е вярно, едва ли биха го написали в досието - отбеляза Богарт.
Декър, който четеше резултатите от аутопсията на двете жертви, вдигна поглед и попита:
- Има ли канап или връв на борда?
- Канап?
- Може и въже.
Намериха въже в един авариен комплект в товарното отделение. Декър взе въжето и започна да връзва възли.
- Какво правиш? - попита Богарт.
- Може да се окаже важно, а може да се окаже и загуба на време - каза загадъчно Декър.
По-късно прочете и разпечатката на „Лишени от правосъдие“, която някой бе пъхнал под вратата на Клайд Евърс. Погледна възлите върху въжето, после листовете. Прочете отново досието относно убийството на Каролин и Деидре Леополд и попи цялата информация в него. Когато приключи, затвори очи и започна да сглобява парченцата от пъзела. Остана в това състояние и след като колесниците на самолета докоснаха пистата.
- Еймъс, време е да слизаме - подкани го Богарт. Когато се качиха в джипа, той заяви: - Хората ми ще проследят този сайт. Ще видим какво ще открием.
Ланкастър кимна, след което погледна към Декър, който се взираше през прозореца.
- Какво мислиш, Еймъс?
Той продължаваше да седи неподвижно и да стиска в ръце навързаното на възли въже.
- Мисля си, че прекалено много хора са мъртви заради шайка лумпени.
- Уайът и Леополд са имали избор, но са взели грешното решение - отвърна Богарт. - Не просто грешно, а трагично. Само те са виновни за това и никой друг.
- Човешките същества имат своите ограничения - каза Декър. - Можеш да говориш каквото си искаш за това колко несправедлив е светът и как хората трябва да превъзмогнат жестокостите, извършени спрямо тях, но всеки е различен. Някои сякаш са направени от стомана, но други са уязвими и лабилни. Човек никога не знае на какъв от тях ще попадне.
- Те са избили семейството ти, Декър! - повиши глас Богарт.
Ланкастър и Джеймисън се спогледаха неспокойно.
Декър не отвърна на погледа на федералния агент.
- Затова ще ги хванем и ще приключат живота си или в затвора, или в газовата камера. Но не очаквай от мен да хвърля цялата вина върху Уайът. Защото не мога и не искам.
- Питам се къде ли е Джайлс Евърс - каза Джеймисън.
- В ада, надявам се - отвърна Декър.
Той помоли да го оставят в „Резидънс Ин“. Изкачи стълбите до втория етаж и видя през прозореца джипа, който напускаше паркинга. Джеймисън гледаше право към него. Махна му с ръка.
Той не й отвърна.
Влезе в стаята си и седна на леглото. Пружината увисна под тежестта му.
Затвори очи и насочи мислите си към два различни образа на един и същ човек в различни ситуации. И с различни дрехи.
Били, сервитьорката в бара.
Били, чистачът в магазина.
Бе разгледал добре лицето на Били в „Севън-Илевън“, но не и на Били сервитьорката. Стисна очи по-силно, сякаш за да фокусира обектива по-добре. Брадичката бе една и съща. Линията на челюстта. Ръцете. Хората обикновено не обръщаха внимание на ръцете, но те бяха уникални като пръстовите отпечатъци, стига човек да знаеше какво да гледа.
Дълги, изящни пръсти, късо кутре на дясната ръка, без лак за нокти при сервитьорката, счупен нокът на левия показалец, малка брадавица на десния палец. Един и същ човек. Без никакво съмнение.
Отвори очи. По-точно, облещи очи от изненада.
Току-що бе видял Били. В цвят. За пръв път.
Сив.
За него, както и за много други хора, този цвят бе объркващ. Не се поддаваше на ясна интерпретация. Беше цвят, който можеше да се възприеме и по един, и по друг начин. Хората изпитваха отчаяно желание да виждат света в два цвята - черен и бял. Така животът им се улесняваше, трудните решения се вземаха по-бързо, всичко можеше да бъде организирано и класифицирано. Това искаха хората. Светът обаче не бе черно-бял. Нито пък хората, които го населяваха. Поне за онези, които си правеха труда да го изучат в цялата му сложност.