- Шест години, един месец и единайсет дни - поправи го Уайът. - Умря преди десетия си рожден ден. Или по-точно, аз я убих дни преди да навърши десет.
Декър усети как в гърдите му се надига гняв, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.
- Всъщност три дни, четири часа и единайсет минути - уточни той. Срещна погледа на Уайът в огледалото. Без да откъсва очи от нея, попита Леополд: - И ти ли имаш хипертимезия, Себастиан?
- Не, няма - отвърна Уайът. - Ние с теб сме единствените изроди тук.
- Ти не си изрод. Нито пък аз.
- Скъпите ми родители видяха изнасилването ми като начин да забогатеят. Знаеш ли какво каза баща ми?
- Какво? - попита Декър.
Не бе очаквал Уайът да се окаже толкова словоохотлива. Особено след първите й напрегнати думи. Сега обаче осъзна, че тя изпитва нужда да говори пред него, да се изповяда, преди да го убие. Това бе част от плана. Нейният план.
И моят.
- Баща ми каза, че най-после съм донесла нещо положително в живота им. Изнасилването ми се оказа добре дошло за тях. Това имаше предвид. Взеха парите на Клайд Евърс и си построиха мечтаното имение. Никога не ми позволиха да вляза в дома им. А това беше моят дом. Аз го купих, не те.
- Разбирам.
- Дори не ми казаха, че са се преместили. Изпратиха ме в психиатрична клиника. Когато се върнах у дома, бяха изчезнали. Останах съвсем сама. Те просто ме изоставиха.
- Били са жестоки и невежи, Белинда.
Тя отмести поглед от огледалото.
- Кой го е грижа? Вече са мъртви.
- Аз също умрях. При това неведнъж, а два пъти.
Погледът й отново проблесна в огледалото.
- На футболния терен. След удара. На двата пъти ме връщаха от клинична смърт, макар че може би не е трябвало да си правят труда. Тогава нямаше да кажа онова, което казах по време на сеанса, и всички онези хора щяха да останат живи. Един живот срещу толкова много. Щеше да е добра сделка.
- Така или иначе, не си умрял - отвърна Уайът. - Както не умрях и аз. Измъкнах се от онзи контейнер за боклук. А може би е трябвало да умра.
Гласът й потрепери и макар да не бе сигурен за причината, Декър се запита дали това не е проява на угризения или поне най-близкото чувство до тях, което Уайът бе в състояние да изпита.
- Виждам смъртта на семейството си в синьо - каза Декър и си спечели нов поглед от нея. - Знам, че не страдаш от синестезия. Странно е да виждаш в един цвят разни неща. Това ме уплаши най-много, когато се събудих в болницата и открих, че съм се превърнал в друг човек.
- В моето тяло по рождение живеят двама души -контрира Уайът. - А след като ме изнасилиха и пребиха почти до смърт, се превърнах в съвсем друг човек. Така станахме трима. Твърде многолюдно за тяло с моите размери.
В гласа й нямаше и следа от ирония. Говореше абсолютно сериозно. Декър не бе очаквал друго.
- Предпочела си да бъдеш мъж вместо жена. Защо?
- Мъжете са хищници. Жените са тяхна плячка. Не искам да се превърна отново в плячка. Затова избрах да съм хищник. За целта се нуждаех от топки и тестостерон. Сега вече разполагам с тях и всичко в моя свят е наред.
Декър бе предположил, че Леополд е водещата личност в тандема, но може би бе сгрешил. В такъв случай нещата нямаше да се подредят според очакванията му.
- Къде отиваме?
- Някъде.
Отговорът дойде от Леополд. Декър тъкмо бе започнал да се чуди кога той ще напомни за себе си. Сега явно искаше да покаже, че не Уайът командва тук.
Добре, Себастиан, продължавай в същия дух. Трябва да дойдеш в моя ъгъл. За да се възползвам от това.
- Някъде е добре. По-добре от никъде.
- Защо си тук? - попита Леополд. - Защо дойде?
- Реших да спестя проблемите на всички. Знаех, че се каните да убиете и други хора, свързани с мен. Не исках още невинни жертви заради мен. Бях изненадан от зловещото предупреждение, което оставихте на семейство Ланкастър. - Декър погледна към огледалото, за да види дали Уайът го наблюдава отново. - Сигурна ли си, че не изпитваш състрадание? - попита Декър. - Можеше да ги убиеш.
- Не си заслужаваха труда.
- Санди има синдром на Даун и ти си знаела. Това ли те спря да я убиеш?
Уайът гледаше платното пред себе си.
- И заради други хора ти се запъти с огромна жертвоготовност към последните мигове от живота си? - попита Леополд.
Явно бе в настроение за приказки. Книжните му фрази и тромавата му на моменти реч бяха още един индикатор, че английският не е родният му език.