- Всички ще умрем някой ден.
- Днес е твоят ден - отвърна Леополд.
63
Пътуваха в продължение на още два часа. Декър не знаеше къде се намират. Не че това имаше значение. И бездруго нямаше кой да му помогне.
Накрая микробусът отби от шосето и заподскача по някакъв черен път. След малко зави рязко наляво, поднесе и спря. Уайът излезе навън и Леополд направи знак на Декър да я последва. Огромните му боси крака стъпиха върху студен чакъл и той трепна, когато в дясното му стъпало се заби остро камъче.
Над вратата, към която се бяха запътили, висеше стара лампа с предпазна решетка от отдавна ръждясал метал. Декър различи избелелите, олющени останки от надпис с червени букви върху бяла тухлена стена.
Водопроводни услуги „Ейс". Осн. 1947.
Буквите наподобяваха кървави следи върху тебеширенобял труп.
Огледа се наляво и надясно, но не видя нищо освен дървета. Разкривена телена ограда обикаляше изоставения парцел.
Леополд го побутна в гърба и той заплете крака след Уайът. Влязоха в сградата. Леополд затвори вратата и бутна резето.
Уайът бе облечена с джинси и суичър. И тъй като бе свалила перуката, Декър можеше да види, че косата й е къса, руса и оредяла. В ролята на Били Уайът бе носила друга перука, която драстично бе променила външния й вид. Същото се отнасяше и за изпълнението й в ролята на сервитьорка. Декър предположи, че до няколко години тя ще оплешивее напълно.
Ако, разбира се, й оставаха няколко години живот. Дали изобщо на някой от тях му оставаха няколко години живот?
Помещението бе осветено от мъждива лампа. Цялото бе от бетон и почти празно, а подът и стените бяха покрити с машинно масло и мръсотия. В далечния край се виждаше разкривена метална етажерка с наредени върху нея водопроводни тръби и фитинги. До вратата, която водеше към друго помещение, имаше дървено бюро със стол. Покрай една от стените бяха струпани дървени сандъци. На прозорците имаше решетки, а стъклата им бяха боядисани с блажна боя.
Уайът хвана стола и го повлече към средата на помещението. Той заподскача по неравния под.
Леополд направи знак на Декър да седне на стола.
Той се подчини. Уайът взе широка лента тиксо и плътно пристегна Декър към стола, докато се превърнаха в едно цяло. Тя извади иззад бюрото голям кашон, домъкна го и го обърна наопаки. От него се изсипаха трофеите, откраднати от „Мансфийлд“, които изтракаха по бетона. Върху всеки от тях бе изписано името на Еймъс.
Уайът взе един и го разгледа.
- Футболисти и полицаи, моите любимци - каза тя и го захвърли на пода.
После с Леополд донесоха два сандъка, поставиха ги пред Декър и седнаха с лице към него.
Декър отвърна на погледите им, оглеждаше ги, изучаваше ги, не пропускаше нито една подробност. Виждаше, че и Уайът прави същото.
Тя съвсем не приличаше на младото момиче, което Декър бе срещнал в института. Двайсетте години, изминали оттогава, бяха изострили чертите й и й бяха придали изпит, съсухрен вид. Устните й бяха разкривени в жестока гримаса. В ъгълчетата нямаше и помен от онези фини бръчици, които съпътстват усмивката. Имаше ли причини да се усмихва? Дори една? Широкото й чело обаче бе прорязано от бръчки, които бяха започнали да се появяват още в института.
Декър погледна Леополд. Изглеждаше доста по-спретнат, отколкото на последната им среща в бара. Косата му бе сресана, дрехите му бяха чисти.
- Можете ли да ми отговорите на два въпроса, които ме измъчват? - попита Декър. Когато никой не реагира, той продължи. - Старецът и старицата, които съседите са видели в моя квартал, а после и край дома на Ланкастър. Вие ли бяхте?
Уайът се изправи, придърпа качулката над главата си, прегърби се, престори се, че държи бастун, и закрачи бавно из помещението. Изрече с немощния глас на много възрастен мъж: „Ще ми помогнете ли да намеря кученцето си? Джаспър. Само то ми остана“.
После свали качулката и изправи гръб.
- Мога да заблудя всеки - заяви тя, вперила поглед в Декър. - Да се превърна в каквото пожелая.
- Самата истина - отвърна той.
Зачуди се дали Уайът винаги е била в състояние да се преобразява по подобен начин. Озовала се на границата между двата пола, стъпила с по един крак във всеки от тях, но без идентичност в никой, тя живееше в същински ад. Когато бе играла ролята на Били, бе постигнала невероятно превъплъщение. Безгрижна, повърхностна, безобидна. Както сама бе казала, можеше да изиграе всяка роля.
Всяка, освен една. Самата себе си.
Представи си я да крачи по коридорите на „Мансфийлд“, предрешена по начин, който я правеше по-висока и по-едра. Този слаб мъж - бивша жена - превърнал се във въоръжен гигант, избиваше хора с такова хладнокръвие, сякаш тъпчеше буболечки по тревата. Мъж, превърнал се в хищник. Мъж, който никога не би могъл да бъде наранен от друг мъж. За разлика от една жена.