Мъжът, който бе проследил погледа на Декър към участъка, кимна. Отпусна се. Дори се усмихна.
- Не сте първият - отвърна окуражително той. - Имаме доста клиенти от полицията.
- И преди съм пазарувал тук - каза Декър.
- Разбира се, помня ви - излъга продавачът.
Декър не губи време. Дълго сако петдесет и четвърти размер. Панталон четирийсет и осми, който му беше малко тесен и коремът му увисна над колана, както при всички мъже, които са се запуснали. Реши да не взема колан. Панталонът му определено нямаше да падне. Риза, огромна. Вратовръзка, евтина, но ефектна. Обувки четирийсет и осми номер. Избра чифт от изкуствена кожа. Убиваха го, но това нямаше значение.
- Случайно да имате четка за зъби и електрическа бръсначка? - попита Декър, докато се оглеждаше в огледалото.
- На щанда за тоалетни принадлежности.
- А куфарче?
- Аксесоарите са там.
Декър плати всичко с кредитната си карта. Когато помоли за бележник и няколко химикалки, продавачът ги извади от кутия за канцеларски принадлежности зад щанда и му ги подари.
- Продължават да ни орязват бюджета - обясни Декър. - Как да защитаваме хората, след като не можем да си позволим дори химикалки?
- Срамота! - съгласи се продавачът. - Светът се е побъркал. Да ви предложа игла за вратовръзка или кърпичка за сакото?
Декър отнесе всичко в тоалетната, изми се на мивката, сложи си дезодоранта, който бе купил току-що, обръсна по-голямата част от брадата си, като остави малко върху брадичката и челюстите, подстрига косата си, облече новите дрехи, обу новите обувки и прибра старите в торбата от магазина.
Отправи се към участъка. Вратовръзката се впиваше във врата му, а въпреки дезодоранта под мишниците му се образуваха големи влажни петна, макар навън да бе хладно.
Декър обаче не изглеждаше така, както бе изглеждал преди. Защото не се бе обличал толкова елегантно дори като полицай.
Хвърли торбата при пистолета и изкачи стъпалата пред входа на участъка. Знаеше, че постъпката му е глупава. Идиотска дори. Бе напуснал полицията не много отдавна. Можеше да срещне някого като Пит Рурк, който мигом да го познае, но му беше все едно.
Това бе неговият шанс, може би единственият. И той нямаше да го пропусне.
Премина през металдетектора. Дежурният полицай във фоайето бе съвсем млад. Декър не го познаваше.
Дотук добре.
Запъти се към гишето за информация. Възрастната жена не носеше униформа. Беше цивилна служителка. Да сложат полицай на тази длъжност би означавало разхищаване на човешки ресурси.
Планът се оформи в главата му.
Декър застана пред гишето и жената вдигна поглед. Разшири леко очи, вероятно за да обхване цялата му фигура.
- Мога ли да ви помогна? - попита тя.
- Имате един арестант, задържан снощи. Себастиан Леополд.
Тя премигна объркано.
- Не съм сигурна какво...
- Бих искал да разговарям с него.
- А кой сте вие?
- Той има нужда от адвокат. Доколкото знам, никой не се е ангажирал с неговата защита.
-Не съм сигурна...
- Шестата поправка. Право на адвокат. Никой не може да му го отнеме. Трябва да го видя само за няколко минути.
- Ами ще позвъня...
- Обадете се, щом трябва. Но доколкото знам, ситуацията е доста напрегната в момента. Затова бих искал да го видя само за няколко минути, дори да не успеете да се свържете с никого.
Декър вдигна куфарчето си, за да го види тя, и го потупа отстрани.
- Предварителното му изслушване наближава. Той трябва да се подготви. Имам някои идеи.
- Бихте ли седнали?
Декър погледна към дежурния полицай, застанал на пост край металдетекторната рамка. Ченгето го наблюдаваше, което не бе добре.
Осъзнал, че може да е похарчил куп пари, но въпреки това да не се е издокарал като адвокат, Декър седна на един стол, захванат с болтове за стената, и зачака. Възрастната жена вдигна слушалката и бавно, много бавно набра някакъв номер.
Цифри. Навсякъде цифри.
Те оказваха хипнотично въздействие върху него и го изпращаха на места, на които невинаги искаше да отиде.
Декър затвори очи и умът му зажужа и превъртя записа назад, назад... чак до деня, не, до мига, в който животът му се промени завинаги.
8
Тълпата изпадала в екстаз при всяко повторение на удара на огромния видеоекран, а както научих по-късно, повторенията не били никак малко. Шлемът ми отлетял на метър и половина и продължил да се търкаля чак до краката на един съдия, който го вдигнал и надзърнал вътре, за да провери дали главата ми не е там.