Колкото повече задълбочаваше лъжата Декър, толкова по-неспокоен започваше да се чувства. Пое дълбоко дъх, преглътна жлъчката, насъбрала се в гърлото му, и каза:
- Само няколко минути. После ще си тръгна. А той няма да има повод да се оплаче впоследствие.
Декър наистина вярваше в думите си.
- Знаете ли за какво е задържан? - попита тя.
- Да, знам, и то доста добре. Но независимо от ужасните престъпления, в които е заподозрян, Себастиан Леополд има право на адвокат. И ако го признаят за виновен, ще могат да го екзекутират без нито едно оплакване от действията на полицията. Това ви го гарантирам.
Истината ще те направи свободен, Еймъс.
Колебанието й отстъпи място на облекчение.
- Добре, последвайте ме.
И Еймъс Декър я последва.
9
Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха към мястото, където държаха Леополд като плъх в клетка, поне според представите на Декър. Видя го най-сетне. Това обаче не бе достатъчно.
Сали Бримър погледна първо Декър, после Леополд.
- Ето го. Мога да ви отпусна петнайсет минути. Най-много!
- Това ми е достатъчно - отвърна Декър.
В коридора имаше непознат за него надзирател. Като полицейски инспектор в продължение на десет години сравнително рядко бе общувал с униформените в ареста.
- Отворете, моля - обърна се Бримър към надзирателя.
Мъжът отключи вратата, Декър влезе в килията и се озова лице в лице с арестанта, който бе приклекнал като котка върху твърдия нар.
Бримър каза:
- Петнайсет минути, нали?
Декър кимна, но не я погледна. Токчетата й затракаха по коридора. Той изчака надзирателят да се върне зад бюрото си в другия край на коридора, преди да пристъпи напред и да насочи цялото си внимание към арестанта.
Себастиан Леополд се оказа по-дребен, отколкото си го бе представял по описанието на Ланкастър.
А може би аз съм наедрял.
Бяха го облекли в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а краят на веригата около кръста му бе занитен в стената. Жалко, защото иначе можеше да нападне Декър, който да го убие при самоотбрана.
Леополд извърна глава към него и той се напрегна в очакване да бъде разпознат, но не забеляза никаква реакция. Странно, след като този тип твърдеше, че Декър го е вбесил до такава степен, та да си отмъсти, избивайки цялото му семейство.
Очите на арестанта бяха кръвясали, а зениците му бяха разширени. Декър предположи, че ченгетата са му направили тест за наркотици, накарали са го да пикае в бутилка, взели са му слюнка за ДНК тест и са му дали да духне в дрегер за алкохол. Гащеризонът бе с къси ръкави и оставяше открити ръцете на Леополд. На дясната бяха татуирани два делфина. Интересно.
Забеляза и дупчици от спринцовка. Изглеждаха сравнително нови. Зачуди се дали този тип не се е дрогирал, преди да се появи тук и да признае, че е извършил три убийства. Да, определено бе имал нужда да събере повече кураж, за да направи подобно признание.
Един от пръстите на лявата ръка на Леополд бе отрязан до първата става. На лицето му имаше белег. Носът му бе чупен и зараснал поне с десетина градуса наляво. Дланите му бяха покрити с мазоли, а ръцете му изглеждаха доста яки. Човек на физическия труд.
Това ли са ръцете, които ми отнеха Моли?
- Господин Леополд? - каза той.
Арестантът се взря в него, но сякаш не го виждаше. Продължаваше да не го разпознава. След като се изми, подстрига и обръсна, Декър заприлича повече на себе си преди седемнайсет месеца, когато уж бе засегнал по някакъв начин Леополд в „Севън-Илевън“.
Впери поглед в лицето на арестанта и отново включи видеорекордера в главата си. Върна се назад до деня, в който би трябвало да се е сблъскал с този тип.
Датата грейна толкова ярко, сякаш бе изписана върху обратната страна на очните му ябълки. Месец преди убийствата, така бе казала Ланкастър. Декър провери и предходната седмица, провери и следващата, за да бъде сигурен. Прегледа кадрите час по час, сетне минута по минута. Във въпросния отрязък от време бе посещавал едва три пъти магазина на „Севън-Илевън“.
А Себастиан Леополд просто не бе там.
Декър изключи записа и седна на стола, завинтен към стената.
- Господин Леополд - започна той с тих глас. - Познавате ли ме?
Арестантът сякаш го слушаше, но не го чуваше.
- Познавате ли ме?
Леополд поклати глава. Размахваше ръце пред тялото си по странен начин. Декър проследи повтарящите се еднакви движения.