Леополд се поколеба.
- Двуетажна къща с жълта фасада и място за паркиране отстрани.
- Как влязохте.
- През кухнята.
- Спомняте ли си някакви подробности от това помещение?
- Че това беше най-обикновена кухня бе, човек! Печка, миялна, маса, столове...
- Спомняте ли си цвета на стените?
- Не.
Декър отново погледна часовника си. Трябваше да ускори нещата, а и безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.
- Кого убихте първо?
- Един тип. Взех го за онзи, дето ме обиди. Но се оказа, че съм сбъркал.
- Как разбрахте?
- От снимките, които се появиха във вестниците. Чак тогава разбрах.
- Продължете.
- Седеше на масата в кухнята. Беше пиян.
- По какво разбрахте?
Леополд вдигна поглед, очевидно подразнен.
- Защо ме питаш?
- Защото ченгетата ще ви попитат. Съдията ще ви попита. Съдебните заседатели също ще искат да чуят повече подробности.
- Ама нали си признах?
- Въпреки това ще ви подложат на разпит.
Леополд изглеждаше шокиран от думите му.
- Но защо?
- За да покажат, че спазват процедурата. Как разбрахте, че е пил?
- Имаше бутилки от бира на масата.
- Как го убихте? Той е бил доста по-едър от вас.
- Вече казах, че беше пиян. Извадих ножа и го забих ей тук - отвърна Леополд и посочи врата си.
- Намерили са го в съседното помещение.
- Да, да, точно така. Вижте... той допълзя там... след като го заклах. Кървеше ужасно. После... после не помръдна повече.
- Издаде ли някакъв звук?
- Да, но не извика силно - каза арестантът. Посочи отново врата си. - Забих ножа на това място. Нямаше начин да вдигне много шум.
- Спомняте ли си как беше облечен?
Леополд зяпна смаяно.
- Беше толкова отдавна. С джинси... риза?
- А после?
- Знаех, че онзи има семейство. Отидох да убия и тях.
- Разкажете ми подробно - изрече спокойно Декър, макар че сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Биеше толкова силно, че усещаше пулса си по цялото тяло, сякаш хиляди миниатюрни сърца туптяха в бесен ритъм.
Още малко, Еймъс, още малко.
- Качих се горе. Първата стая от... от...
- Отляво? - предположи Декър.
Леополд го посочи с пръст.
- Да! Отляво!
- И?
- И... влязох. Тя беше в банята... не, беше на леглото. Точно така, на леглото. Беше по нощница. Доста прозрачна. Мацката изглеждаше добре.
Декър стисна здраво ръба на стола си и продължи да се взира в Леополд. Съпругата му не бе изнасилена. Аутопсията го бе потвърдила. Но имаше друго нещо.
- Лампата е светила, значи? - попита Декър.
- Какво?
- Казахте, че нощницата й е била прозрачна. Щом сте забелязали това, значи лампата е била включена.
Леополд се поколеба.
- Не, май не беше.
- А после какво?
- Надвесих се над нея.
- Докато тя лежеше на леглото?
Леополд го изгледа сърдито.
- По дяволите, човече, защо не ме оставиш да ти разкажа как беше?
- Извинете, продължавайте.
- Носех пистолет. Опрях го в челото и я застрелях.
- Какъв пистолет?
Отговорът не закъсня.
- Четирийсет и пети калибър. „Смит и Уесън“.
- Как се снабдихте с него?
- Откраднах го от един човек.
- Имали си име?
Леополд само сви рамене.
- Продължете.
На горния етаж започнаха да се отварят врати, чу се тропот на крака. Явно част от полицаите се бяха върнали от гимназията.
- Застрелях я. Не, чакай малко! Тя се събуди! Сега се сещам! Седна в леглото и се опита да извика. Точно така! Тогава я застрелях! После кучката падна от леглото.
- На пода? Цялото й тяло?
Леополд го изгледа предпазливо.
- Може част от него да е останало горе. Ръка, крак или нещо подобно.
- А после?
Това бе ключов момент. Тази подробност не бе стигнала до пресата. Раната в главата не бе единствената. Аутопсията бе разкрила останалото.
Тя не бе изнасилена. Гениталиите й обаче бяха на пихтия.
- Знаех, че има дъщеря. Тръгнах по коридора към стаята й. Тя спеше.
- Приключихте с жената, така ли? Не й направихте нищо друго?
Леополд го зяпна.
- Нали ти казах? Застрелях я! Умря! Край!
- Добре.
- После тръгнах по коридора към момичето.
- Един момент, изстрелът не я ли събуди?
Леополд се замисли за миг.
- Не, не мисля. Тя спеше.
- Какво стана после?
- Измъкнах я от леглото.
- Защо?
- Просто го направих. Не разсъждавах съвсем ясно. Заведох я в банята.
- Отново: защо? Не сте разсъждавали съвсем ясно?
- Точно така. Може да ми се е приискало да се изпикая, а не съм искал тя да се измъкне.
- Изпикахте ли се?
- Не си спомням.