- Тя не изпищя ли, когато ви видя?
-Не. Мисля, че беше уплашена. А и... казах й да мълчи.
- После?
- После я удуших. Хванах врата й с две ръце и стиснах здраво...
Декър вдигна ръка, за да го спре. Извърна поглед за миг, заслепен от най-блестящото синьо. Цветът бе толкова ярък, че се опасяваше да не изгуби съзнание. Имаше чувството, че се дави в сапфиреносиньо море.
- Ей, човече, добре ли? - попита Леополд с искрена загриженост.
Челото на Декър бе покрито със ситни капчици пот. Той го изтри бавно и каза:
- Добре, убили сте я, а после?
Леополд се поколеба.
Декър попита:
- Направихте ли нещо с тялото? С дрехите?
Леополд щракна с пръсти.
- Точно така! - каза той и лицето му грейна като на дете, което току-що е решило трудна задача по математика. - Сложих я на тоалетната и я завързах с колана на...
- С колана на хавлията? - подсказа му Декър.
- Да, вързах я за казанчето с колана на хавлията.
- Защо?
Леополд го зяпна.
- Защото... защото това ми хрумна тогава.
- Как излязохте?
- По същия начин, както влязох.
- Имахте ли кола?
- Не, нали ти казах, че дойдох пеша!
- Видя ли ви някой?
- Нямам представа.
- Какво направихте с пистолета?
- Изхвърлих го в боклука.
- Къде?
-Не помня.
- А с ножа?
Леополд сви рамене.
- И него изхвърлих.
- Споделихте ли с някого какво сте направили? - попита Декър.
- Не и до този момент.
- А защо решихте да си признаете точно сега?
Леополд отново сви рамене.
- Ще ме изпържат ли на електрически стол?
- Първо ще ви поставят смъртоносна инжекция. Пърженето е след това.
- А?
- В ада.
- А, да - засмя се Леополд, който явно бе решил, че адвокатът се шегува. - Добър майтап!
- Защо решихте да си признаете точно сега? - попита отново Декър.
- Сега ми хрумна. Нямах какво друго да правя.
Декър погледна бучката на врата на Леополд.
- Каква е тази бучка? Да не сте болен от нещо?
Леополд вдигна ръка и я докосна внимателно.
- Нищо особено.
- Ходили ли сте на преглед?
Леополд изсумтя.
- Да. Отидох до клиниката „Мейо“ с частния си самолет. И платих в брой.
Сарказъм. Интересно.
- След като сте служили във флота, би трябвало да имате здравна осигуровка.
Леополд поклати глава.
- Уволниха ме с лишаване от всички права и привилегии.
- Значи все пак сте служили във флота?
- Да - призна Леополд.
Шумът отгоре се усили. Декър погледна часовника си. Оставаха две минути, а Бримър имаше вид на точен човек. Сигурно всеки момент щеше да се появи, за да го изпрати.
- Посттравматичен стресов синдром?
- Какво?
-Психични проблеми? Депресии? Нещо друго, свързано с участие в бойни действия?
- Никога не съм участвал в бойни действия.
- Значи ти си един смахнат кучи син, който избива цяло семейство само защото някой те е погледнал накриво? - попита Декър с тих, спокоен глас.
Леополд направи опит да се усмихне.
- Предполагам. Аз съм пълна отрепка, пич. Винаги съм бил отрепка. Ако беше жива майка ми, и тя щеше да го потвърди. Пълен боклук съм. Прецаквам всичко, до което се докосна. Не те лъжа.
- Когато проверим военното ти досие, то ще покаже ли, че си служил във флота под името Себастиан Леополд?
Арестантът кимна, но някак разсеяно, сякаш не бе напълно съгласен с думите на адвоката.
Декър се приведе напред.
- Ще формулирам въпроса по-ясно. Себастиан Леополд истинското ти име ли е?
- Това е името, което използвам.
- По рождение или от по-късно?
- Не по рождение, не.
- Защо го използваш, след като не се казваш така?
- Че какво толкова има в едно име бе, човек? Някакви си букви, наредени една до друга.
Декър извади мобилния си телефон и го насочи към Леополд.
- Усмихни се!
Снима го и прибра телефона. После му подаде химикалка и лист хартия.
- Можеш ли да напишеш името си тук?
- Защо?
- За моя архив.
Леополд взе химикалката и бавно написа името си.
Декър прибра листа и химикалката и каза:
- Ще ти се обадя.
Отиде до вратата и повика охраната. Когато надзирателят отключи, Декър попита:
- Ако не ме лъже паметта, тоалетната е малко по-надолу, нали? - Той посочи противоположната посока на тази, от която бе дошъл.
Надзирателят кимна.
- Да, мъжката е първата врата.
Декър пъхна в куфарчето бележника и химикалката и забърза към тоалетната. Промяната в плана му бе предизвикана от стъпките, които бе чул. Те не принадлежаха на един човек, което означаваше, че Бримър идва с подкрепление. Полицаите бяха усетили, че нещо не е наред.