Декър подмина вратата на тоалетната, сви наляво, после надясно и тръгна по друг коридор. Познаваше отлично сградата.
Коридорът завършваше с врата. Отвори я и се озова на товарната рампа. Там нямаше никой. Видя само един камион с отворена врата на фургона. Беше празен.
Декър слезе по стъпалата и новите му възтесни обувки зашляпаха по асфалта. Зави наляво в първата пряка и десет секунди по-късно излезе на главната улица. Свърна вдясно, а на първото кръстовище - вляво. Там имаше хотел и таксиметрова стоянка.
Отиде при шофьора на първото такси и каза:
- Тръгнете на север и карайте, докато свършат тези пет долара.
Няколко минути по-късно таксито го остави до една спирка. Декър се качи на автобуса, после се прехвърли на друг и се върна в „Резидънс Ин“. Когато слезе от автобуса, забеляза пред хотела две патрулни коли, паркирани до лъскав служебен автомобил, който принадлежеше на някоя важна клечка в полицейското управление.
По дяволите!
10
Единственото хубаво в случая, каза си Декър, е, че не ми остана време да си взема пистолета от кофата за смет. Старите му дрехи също останаха там. Щеше да е глупаво да попадне въоръжен в ситуацията, която най-вероятно го очакваше. Можеше да побегне, но нищо чудно бившите му колеги да очакваха да направи тъкмо това. А и той не обичаше да бяга. Тялото му вече не си падаше по подобни натоварвания.
Затова разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и въздъхна от облекчение, когато дебелият му врат се освободи от елегантната им примка. Влезе във фоайето на „Резидънс Ин“, където мигом бе заобиколен от четирима полицаи.
Декър ги изгледа спокойно.
- Не очаквах да отделите чак толкова хора предвид случилото се в гимназията.
- Стига глупости, Декър - изрече познат глас.
Декър се извърна настрани.
- Здрасти, Мак.
- За теб съм капитан Милър.
- Вече не съм полицай.
- Но можеш да проявиш известно уважение, ако не искаш да се озовеш зад решетките още преди да съм приключил с теб.
Маккензи Милър наближаваше шейсет; беше се надул като голяма жаба и бе добил същия зеленикав оттенък на лицето. Бе толкова висок, колкото и широк - приличаше на Декър в умален вариант. Носеше костюм, а полите на палтото му се развяваха, докато прекосяваше фоайето. Декър забеляза неизменните тиранти, които придържаха панталона на капитана въпреки внушителната му талия, която и сама би се справила със задачата.
- На какво основание?
Милър го изгледа снизходително и изкомандва рязко:
- Бримър!
Видимо притеснената Сали дотича от мястото, където бе застанала - до изкуствен фикус с дебел слой прах по листата.
- Това ли е човекът, госпожице Бримър?
- Без съмнение, сър - отвърна бързо тя, като присви очи и удостои Декър с отровен поглед.
- Благодаря - каза Милър с триумфална нотка. Обърна се към Декър и продължи: - Дошъл си в участъка, докато почти всичките ни хора бяха ангажирани с онзи ужасен инцидент в „Мансфийлд“, възползвал си се от това, представил си се за адвокат и си влязъл в килията на Себастиан Леополд.
- Това е вашата версия - отвърна Декър.
- Това е единствената версия! - възкликна Бримър.
- Не, не е - възрази спокойно Декър.
Милър разпери ръце.
- Кажи ми тогава какво се е случило според теб, Декър. И гледай да прозвучи достоверно!
- Дойдох в участъка и помолих за среща със Себастиан Леополд. Казах, че той има нужда от адвокат. Никога не съм казвал, че аз съм адвокат.
- Но той ми даде визитка! - възмути се Бримър.
Мисълта на Декър вече бе изпреварила тази на опонентите му с шест хода. Все едно играеше шах с начинаещи.
- Дадох ви визитна картичка. Тя обаче е на Харви Уоткинс. Той наистина е член на адвокатската колегия. Работил съм с него като полицейски инспектор.
- Но вие се представихте за самия Уоткинс! - възкликна Бримър.
- Може просто да ви се е сторило така. Не съм ви показвал документ, който да удостоверява, че съм Харви. А вие не поискахте да проверите кой съм. Попитахте дали съм адвокат. Аз не казах „да“, само ви дадох визитната му картичка в случай, че ви потрябва адвокат.
- Казахте, че познавате Пит Рурк - не се предаваше задъханата от отчаяние Бримър.
- Аз наистина познавам Пит. Работил съм с него в продължение на години. Казах ви истината, а това не е престъпление.
- Но вие... вие...
Бримър изгуби дар слово и погледна Милър за помощ. Капитанът обаче не отмести поглед от Декър. Явно го изчакваше да изиграе всичките си карти.
Декър продължи: