Декър вече бе решил да не споделя всичко, което бе научил или предположил. Инстинктът му подсказа да премълчи някои неща, докато не види как ще се развие ситуацията.
- Каза, че съм го засегнал по някакъв начин в кварталния „Севън-Илевън“. Не каза дали е работил там или не. Очевидно е заявил същото и пред вашите хора. „Севън-Илевън“? Там ходех само с кола. Никога пеша. А той няма кола. Но каза, че ме е проследил до дома ми. Как го е направил? Освен това никога не съм го виждал. Щях да запомня, ако някой е имал проблем с мен.
Милър се замисли върху думите му, докато опипваше възела на вратовръзката си.
- А ти никога не забравяш нищо, нали така?
Декър не бе споделял с никого за случилото се след онази контузия. Когато му поставиха диагноза, го изпратиха в изследователски център край Чикаго за допълнителни прегледи. Прекара месеци в срещи с хора със сходни способности, мъже и жени. Бяха участвали в общи сеанси. Някои се бяха приспособили по-добре. Но други изпитваха сериозни проблеми да приемат това, в което се бяха превърнали. Доколкото знаеше, той единствен не се бе родил с необикновената си способност, а я бе придобил впоследствие. Останалите в групата живееха по-отдавна в това състояние, което бе и хубаво, и лошо, предположи Декър.
- Всеки забравя нещо - отвърна той.
- Знаеш ли, че те проверих? Казвал ли съм ти го?
Декър поклати глава.
- Знаех, че си футболист. Гледах те по телевизията.
- Имаш предвид в Ютюб?
- Не, имам предвид, че гледах онзи мач, в който те контузиха. Беше най-жестокият удар, който съм виждал някога. Нямам представа как оцеля, Еймъс, наистина нямам.
- И защо си гледал мача?
- Ти беше страхотен играч в гимназиалния отбор. Най-добрият куотърбек, който сме имали в нашата гимназия, и страхотен лайнбекър. Много бърз за размерите си. Беше добър и в колежа. Доколкото знам, ти единствен от нашия скромен град си стигнал до Националната футболна лига. Да, гледах мача по телевизията. Ако имах възможност, щях дори да отида на стадиона.
- Добре, радвам се, че си го гледал, тъй като това си остана единственият ми мач в лигата.
Милър продължи:
- Проверих успеха ти в полицейската академия. Както и резултатите ти от изпита за инспектор.
- Защо?
- Защото ми беше интересно, Еймъс. Не си мисли, че управлението не е забелязало добрата ти работа като полицай и инспектор. У теб имаше нещо, което липсваше у останалите.
- Мери е добро ченге.
- Да, така е. Добро, но не страхотно. Добро, но не идеално. Твоите резултати обаче - и в академията, и на изпита за инспектор - бяха невероятни. Не беше пропуснал нито един въпрос. Казаха ми, че това се случва за пръв път в историята на щата. Тогава се върнах към дните ти в колежа. Бил си добър студент, много добър дори, но не и отличен. По онова време не е имало нищо страхотно или идеално у теб.
- Футболът не оставя много време за учене.
Милър потри брадичката си. Изглеждаше умислен.
- Да се върнем на Леополд. Какво друго откри?
Декър почувства как мигрената започва да пълзи нагоре по тила му. Ресторантът тънеше в сумрак, но той имаше чувството, че стои насред циркова арена под светлината на прожекторите. А тя бе синя, електриковосиня, струеше отвсякъде и проникваше в душата му. Усети напрежението да расте.
- Не мисля, че Леополд е нашият човек - изрече с усилие той.
- Разбрах това още преди да седна срещу теб.
- Откъде? - попита Декър.
- Не си го убил. Защото ти отиде в ареста за това, нали? Да го видиш с очите си, да му зададеш въпросите, които те интересуват, да разбереш как мисли, да провериш дали е истинският убиец? И ако бе стигнал до извода, че това е той... сбогом, Леополд. - Милър го огледа и продължи: - Никакъв проблем за теб. Бивш футболист, здрав като бик. Може да не си в най-добрата си форма, но още си едър и силен. Леополд не би имал никакъв шанс.
- Не можеш да арестуваш някого само защото му е минала мисълта да извърши престъпление.
- Така е, но понякога смятам това за проклятие, а не за благословия.
- За какво тогава ти бе нужно цялото това представление с Бримър и патрулните?
- Може да съм капитан, но имам началници.
- Значи тази визита е, за да си покриеш задника?
Милър се изправи на крака и нагласи възела на вратовръзката си точно под адамовата си ябълка.
Декър го погледна. Имаше чувството, че мигрената започва да блъска мозъка му в стените на черепа. Притвори очи, за да ги предпази от слабата светлина, която обаче го заслепяваше, сякаш грееха милиони луминесцентни лампи.
- Какво ще правиш?
-С теб ли? Нищо. Ще повдигнем обвинение на Леополд въз основа на неговите признания. След което или ще потвърдим историята му, или ще я отхвърлим. Ще обмисля сериозно това, което ми каза. В края на разследването или ще го изправим пред съда, или ще го пуснем на свобода.