- А ако някой го е заставил да направи това признание?
- Чрез него може да успеем да го пипнем. Сигурен съм, че вече си обмислил тази възможност.
- Ще ме уведомиш ли, когато решите какво да правите с Леополд?
- Вече не си в полицията. Съжалявам, че не остана, но ти така си избра.
- Тогава това беше единственото възможно решение.
Милър почеса носа си и закопча сакото си.
- Различните времена изискват различни решения. - Понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Вдигна пръст и каза: - Днес отърва кожата, Еймъс. Направих компромис, но само един. Втори няма да има. Помни това. И забрави за съществуването на Себастиан Леополд. Оттук поемаме ние. Опиташ ли се да ни попречиш, край на приятелството ни. Ще те разпъна на кръст. Приятен ден.
Еймъс Декър остана неподвижен минута-две, после се прибра в стаята си, заключи вратата, дръпна завесите, легна на леглото с възглавницата върху лицето си, за да се скрие от оскъдната светлина, и се остави на милостта на звяра, който тормозеше съзнанието му.
11
Облаци пълзяха по небето и изпиваха светлината, макар че слънцето бе някъде зад тях, далечно и безучастно. То приличаше на четирийсетватова крушка, която мъждука зад тънка завеса. Декър, върху когото цветовете оказваха огромно въздействие, имаше чувството, че на света са останали само нюансите на сивото.
Той пъхна ръце в джобовете на палтото си. Студеният вятър го пронизваше. След като се възстанови от мигрената, се отби в най-близката закусвалня и изпи една кока-кола, за да позволи на захарта да прогони последните остатъци дискомфорт - ефектът бе равносилен на киселинна баня върху очукано ръждиво парче метал. Върна се в центъра и прибра пистолета и дрехите си от кофата за боклук. За щастие, никой не ги бе открил. Не можеше да си позволи да изгуби другия си комплект работно облекло и единственото си оръжие.
Сега стоеше облечен в старите си дрехи, присвил тяло, за да се предпази от хапливите пориви на вятъра, вперил поглед в гимназията „Мансфийлд“. Сградата, както хиляди други училищни сгради, бе от времето на следвоенния строителен бум. След 1946 г. раждаемостта се бе увеличила рязко, новото поколение щеше да порасне и трябваше да има къде да учи. Това бе една от последиците от четирите години военни действия в чужди земи. Сградата на „Мансфийлд“ бе триетажна и масивна, но занемарена с годините. Част от прозорците бяха счупени, други - заковани с дъски. Мазилката се бе откъртила тук-там и по фасадата червенееха причудливи тухлени фигури, наподобяващи графити. Дворът бе обрасъл с плевели и осеян с боклук, асфалтът се бе напукал, а телената ограда бе огъната на места. Вратите висяха накриво на ръждясалите си панти. „Мансфийлд“ приличаше повече на запуснат общински приют за душевноболни, отколкото на гимназия.
Навремето това бе училището, в което учеха децата на офицерите и войниците от съседната армейска база. Тя бе един от най-големите работодатели в Бърлингтън и необходимостта да се обслужват хилядите войници в нея бе довела до икономически бум в района. Но когато Пентагонът започна да прави съкращения, базата в Бърлингтън бе сред първите, които генералите затвориха.
Изоставените казарми се намираха на стотина метра от училището, скрити зад висока метална ограда и гъста растителност, превземаща тяхната територия. Икономиката на Бърлингтън не успя да се възстанови от удара, който й нанесе закриването на базата, а последвалата икономическа криза бе поредният пирон в ковчега на града.
Днес „Мансфийлд“, подобно на много други училища в страната, разполагаше с крайно недостатъчен бюджет, в резултат на което сградата бе занемарена, учителите не се задържаха дълго, а учениците не спазваха никаква дисциплина и масово употребяваха алкохол и наркотици. Броят на гимназистите бе два пъти по-малък, отколкото в добрите години, а успехът им на изпитите се влошаваше все повече.
Навремето Бърлингтън бе процъфтяващ промишлен град дори и без военната база, подобно на хиляди други, осеяли вътрешността на страната. Тези градове произвеждаха всичко, от което Америка и останалият свят се нуждаеха. Сега, след като цялото производство бе изнесено в чужбина, Бърлингтън можеше да произвежда единствено бедност и мизерия. В града имаше две големи вериги магазини за хранителни стоки. По наблюдения на Декър двата най-купувани хранителни продукта бяха еднокилограмови пакети макарони със сос на прах и големи бутилки оранжада. Закусвалните за бързо хранене също се справяха отлично със задачата си да превърнат млади и стари в затлъстели до невъзможност създания, предразположени към диабет, рак, инсулт и сърдечни заболявания. Беше се убедил в това от собствен опит.