Малцината богаташи в Бърлингтън живееха зад високи огради в западната част на града. Всички останали живееха в трите други посоки на компаса. А бездомниците живееха на улицата в картонени колиби.
Като мен.
Преди двайсет и пет години Декър също бе учил в гимназията „Мансфийлд“. Част от трофеите, върху които бе гравирано името му, продължаваха да стоят в заключената с катинарче витрина във физкултурния салон. Той бе ненадминат атлет, който се представяше отлично в три различни спорта. Просто бе по-едър, по-силен, по-бърз от всички останали. Харесваха го и излизаше с най-красивите момичета, дори преспа с някои от тях. Справяше се добре и в класната стая и всички бяха убедени, че го очаква бляскава кариера на професионален спортист.
Но явно бяха сгрешили.
В колежа се оказа добър, но не и изключителен футболист. А после фунията се стесни още повече. Накрая все пак успя да влезе в „Кливланд Браунс“, след като се скъса от тренировки. Подложи тялото си на безумни натоварвания, които несъмнено щяха да се отразят на здравето му след четирийсетата му година. Беше последният, включен в отбора. Огромните усилия му осигуриха кариера, продължила до първия му мач от редовния сезон. Мач, който увреди мозъка му за цял живот.
От това премеждие излезе и нещо хубаво. По време на рехабилитацията, свързана с „другите“ му контузии, бе срещнал Каси. Оказа се, че сблъсъкът е увредил не само мозъка му. Когато Дуейн Льокроа се стовари върху него, двете бутонки на Декър бяха здраво забити в тревата, в резултат на което си счупи дясната бедрена кост, скъса предна кръстна връзка на лявото си коляно и задна на дясното. Пълен комплект контузии, както му бе казал хирургът.
Каси бе новоизлюпен физиотерапевт, на чиито грижи бе поверено възстановяването на Декър. А той положи огромни усилия да си върне формата. Кракът и коленете му оздравяха. Но мозъкът му си остана в същото положение. Каси бе до него на всеки етап от възстановяването му, повдигаше духа му, когато бе необходимо, и го укоряваше, когато думите на подкрепа не успяваха да го мотивират.
За това време двамата се влюбиха толкова силно, колкото не бе предполагал, че е възможно. След като напусна института край Чикаго, където изучаваха хора с невероятни умствени способности, той и Каси се сгодиха, после се ожениха и заживяха в родния му град.
Често бе мислил с какво ще се захване в бъдеще и бе взел категорично решение да постъпи в полицейската академия. Следването в нея се оказа фасулска работа благодарение на подобрената му, практически феноменална памет. Физическите му способности, макар и намалели след контузиите, превъзхождаха възможностите на повече му състуденти. Завърши с лекота, положи клетва и получи значка и пистолет. Девет години по-късно бе повишен в полицейски инспектор. В продължение на почти десет години разследваше тежки престъпления, извършени срещу порядъчните граждани на Бърлингтън, като повечето от тях бяха дело на местни престъпници и много рядко на пришълци от други градове и щати.
Искаха голямо семейство, но Каси не можеше да зачене. Похарчиха всичките си пари за специалисти и най-накрая тя забременя. Раждането едва не я уби, наложи се да я оперират, в резултат на което не можеха да имат повече деца.
Кръстиха бебето на майката на Декър. Родителите му бяха загинали при автомобилна злополука, докато Декър учеше в колежа, затова Моли нямаше баба и дядо по бащина линия. Но получи името на баба си и го носи чак до нелепата си смърт, причинена от... От Себастиан Леополд?
Декър оглеждаше тухлената крепост, в която се бе превърнала гимназията „Мансфийлд“. Цялата бе опасана от жълти полицейски ленти, които се пресичаха под всевъзможни ъгли и приличаха на зловеща паяжина. Имаше и патрулни коли, мобилни криминологични лаборатории, черни микробуси без прозорци, които очакваха да натоварят чувалите с труповете. Декър не се съмняваше, че жертвите са още в училището. С изключение на ранените, които се нуждаеха от медицинска помощ. Местопрестъплението трябваше да остане в първоначалния си вид, докато криминолозите не го огледат добре, не го снимат и не анализират събраните доказателства. Нямаше никакво значение колко дълго щяха да останат телата на пода в локви от собствената си кръв.
Ако Декър не бе напуснал полицията, сега щеше да е ангажиран с разследването. От мястото, на което бе застанал, видя Мери Ланкастър да влиза и излиза два пъти. Изглеждаше изтощена, потресена, потисната. Веднъж погледна в неговата посока, но като че ли не го видя. Той знаеше, че съзнанието й е заето със съвсем други неща. Вероятно бе забравила за мъжа на име Себастиан Леополд, затворен в ареста на полицейския участък за убийството на трима души, двама от които бяха смисълът на живота на Декър. В момента Ланкастър трябваше да се справя с цяла камара трупове. И с престъпник, който се бе измъкнал и можеше да убие още хора, за разлика от другия, който седеше кротко в килията си.