Отвъд кордона от патрулни и репортерски коли стояха семействата на учениците. Когато малко по-рано бе минал покрай тях, Декър бе видял толкова много болка, изписана на лицата им, колкото можеше да понесе едно човешко същество.
Моли също щеше да постъпи в „Мансфийлд“. И тогава той щеше да стои сред родителите, които пристъпяха от крак на крак с ръце в джобовете и унил поглед и разменяха по някоя дума, пропита от мъка. Това бе толкова ужасно, че стомахът на Декър се сви на топка.
Извади портфейла си. Вътре държеше поизбеляла снимка на дъщеря си, направена на деветия й рожден ден, последния, както се бе оказало. Проследи извивката на палавата й усмивка, къдриците на косата й. Тя имаше кестенявите очи на майка си. Декър, естествено, помнеше кога точно бе направил снимката. Беше в началото на лятото и той приготвяше на барбекюто в задния двор двете любими храни на Моли - ребърца по канзаски и кочани млечна царевица, както си бяха обвити в шума.
Вдигна поглед към училището и отново се зачуди как е действал убиецът. Първо, как е влязъл въоръжен. Второ, как е извършил убийствата. Трето, как е успял да избяга. Това бе най-важният въпрос: бягството. В гимназията имаше толкова много хора, повечето от тях още живи. Как тогава бе успял да се измъкне, без никой да го види?
- За какво си мислиш?
Декър погледна към футболния терен. Заобикаляше го алея, застлана със ситен чакъл и опасана от висока до кръста телена ограда.
Мери Ланкастър бе вперила поглед в него. В дясната си ръка държеше цигара, докато лявата, която трепереше леко, бе на кръста й. Тя изкачи бавно стъпалата и седна до него. И сутринта му се бе сторила бледа и уморена, но сега изглеждаше направо съсипана и дори леко дезориентирана. Направо да не повярва човек какво е в състояние да му причини животът за по-малко от един ден.
Ланкастър издиша тютюневия дим, но не каза нищо, а продължи да се взира в празното футболно игрище.
- Гадно време - отбеляза тихо Декър.
Тя кимна безмълвно.
- Как е положението? - попита той.
- Искаш ли да дойдеш и да видиш сам?
Декър се обърна и я погледна. Преди да успее да каже нещо, тя добави:
- Чух, че си говорил с Леополд.
- Не споменах, че съм научил за ареста му от теб.
- На твое място сигурно просто щях да го застрелям.
Единственото й дете, Санди, беше със синдром на Даун. Съпругът й Ърл работеше в строителството, което означаваше, че в момента едва ли има много работа. Издържаха се най-вече с нейната заплата, която не бе особено голяма, но поне имаше добра здравна застраховка.
- Не мислиш, че го е направил, нали? - продължи тя.
- Бих искал да науча повече.
- Ще му повдигнат обвинение още тази сутрин. Самопризнанията му ще ни позволят да го оставим в ареста. Няма да излезе под гаранция, защото няма постоянен адрес и опасността да се укрие е значителна. Ще насрочат процеса веднага щом му намерят адвокат.
- Служебен защитник ли? - попита Декър.
- Така изглежда. Искаш ли да влезеш вътре да огледаш местопрестъплението?
- Знаеш, че не мога, Мери.
- Можеш, стига Мак да разреши. Като официален консултант на полицейското управление в Бърлингтън. Платен консултант. Няма да забогатееш, но вероятно ще изкараш повече, отколкото като частен детектив.
- Мак наистина ли няма нищо против?
Тя му подаде телефона си.
- Искаш ли сам да прочетеш имейла му? Или да го направя вместо теб? - Ланкастър завъртя дисплея към себе си и започна: - „Доведи Декър в училището. Покажи му всичко. Нуждаем се от помощ, а той само си прахосва времето, като седи на дебелия си задник и се самосъжалява, тормози се от мисли за Леополд или си играе на частен детектив, изпълнявайки поръчки на разни отрепки.“
- Виждам, че е следил кариерата ми през последните месеци.
- Явно.
Тя стана, дръпна за последно от цигарата и захвърли угарката. Декър я проследи с поглед, докато летеше към алеята пред игрището, където припламна за секунда и угасна.
Като мъртвите деца в училището, помисли си Декър, надигна се от мястото си и заслиза по стъпалата след бившата си партньорка.
12
В никое училище не бива да е толкова тихо. Това бе първата мисъл на Декър, след като влезе във фоайето заедно с Ланкастър. А втората му мисъл бе, че това е най-мрачното място, на което е попадал.