- Не вярвам нито в призраци, нито в магии.
- Аз също, Мери. Но знам едно.
- Какво?
- Че този тип няма да се измъкне.
Тя продължи да се взира загрижено в него.
- Сигурен ли си, че не говориш за Леополд?
Той сви рамене. Изглеждаше отнесен.
- В известен смисъл между него и Леополд няма особена разлика.
13
С благословията на капитан Милър Ланкастър уреди временно назначение и пропуск за Декър. Той бе разследвал достатъчно убийства, за да знае къде да стъпи и да не повреди веществените доказателства. Прочете докладите, изгледа отново записа от охранителната камера, размени няколко приказки с бивши колеги, кимна безмълвно на други, които не познаваше. Макар да не се чувстваше комфортно, започваше да си възвръща професионалните навици. Най-голямото му преимущество бе необикновената му наблюдателност. Той се оглеждаше и виждаше нещата по различен начин от повечето хора. Беше успял да разкрие доста престъпления, тръгвайки от малки, незначителни детайли, които останалите бяха пренебрегнали... и най-важното, които престъпниците бяха пренебрегнали.
Тук вниманието му бе привлечено от много неща и не всички бяха свързани със стрелбата.
Забеляза, че както обикновено агентите на ФБР се надуват като пауни. Крачеха наперено и арогантно демонстрираха с какви огромни ресурси разполагат. От друга страна, Декър знаеше, че полицията не би отказала помощта им. Крайната им цел бе една и съща. Да пипнат мръсника, причинил тази трагедия.
Потопи се в рутината, която бе следвал при безбройните си разследвания. Започна да обикаля, да наблюдава, да задава въпроси, да чете доклади. Обходи цялото училище няколко пъти. Огледа го отвън от всеки възможен ъгъл. Върна се вътре и надзърна през всеки прозорец. Това му отне часове. Имаше чувството, че са изминали десетина минути, но само защото не бе постигнал никакъв резултат. Това не го притесняваше. В хода на криминалните разследвания рядко се случваха чудеса. Който очакваше нещо подобно, трябваше да си пусне телевизора. Резултатите в реалния свят бяха плод на бавна, упорита работа, на събиране и съпоставяне на факти и на заключения на базата на тези факти. Разбира се, късметът винаги бе добре дошъл.
Няколко минути преди разсъмване полицаите повикаха микробусите, за да откарат телата в моргата. Зад сградата имаше товарна рампа. Ченгетата оградиха мястото със син брезент, опънат на метални стълбове. Микробусите влизаха един по един през отвор в този импровизиран параван. Декър знаеше, че полицаите зад паравана изнасят телата, прибрани в черни чували. Телата имаха имена, но и номера. Те вече не бяха човешки същества. Бяха доказателства в криминално разследване. Деби Уотсън бе обозначена като Ж-1. Трупът й послужи за отправна точка при номерирането на останалите жертви. Джо Креймър, учителят по физическо, стана Ж-2. Номерирането продължи до края на списъка.
Декър се облегна на външната стена на училището, недалече от товарната рампа, и впери поглед в синия брезент.
Скоро затвори очи, тъй като свързваше този цвят със смъртта на семейството си. Не искаше да го вижда и в света, който го заобикаляше. Стигаше му онова, което се случваше в главата му.
Върни се към основните неща, Еймъс. Бавно и спокойно. Мери е права, след толкова години работа знаеш как да действаш.
Мотив.
Винаги започваше оттук, от въпроса защо някой би извършил подобно нещо. От алчност, ревност, отмъщение, обида, лудост? Последното бе най-трудно за разгадаване, защото как да проникнеш в разстроено съзнание?
Този изверг обаче следваше определен метод. И познаваше добре училището. Бе взел достатъчно предпазни мерки, за да не позволи никой да зърне дори сантиметър от кожата му. Затова нямаха представа дали е бял или чернокож. Макар че повечето масови убийци бяха бели. Бели мъже. Предвид височината и телосложението несъмнено ставаше дума за мъж.
Каската с визьор бе необичайно решение. И то не бе взето с цел защита. Визьорът не можеше да спре куршум. Не, целта бе да скрие лицето си.
Проследи с поглед последния микробус. Шофьорът му включи сигналните светлини, но не пусна сирената. Мъртвите не бързаха за никъде. Сега щеше да бъде извършена аутопсия на всяко тяло. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бяха балистичните данни. Щяха да разберат с какви куршуми са убити. Съмняваше се, че стрелецът е докоснал с пръст която и да било от жертвите. Защото не ги ли докоснеш, не оставяш следи. Куршумите можеха да им помогнат при идентифицирането на оръжията. И ако тези оръжия си имаха собственик, можеха евентуално да проследят връзката му с тази ужасна трагедия.