Върна се в библиотеката, където Ланкастър си водеше бележки. Тя го чу да приближава и вдигна глава.
- Изненадана съм, че още си тук - каза, като потисна прозявката си.
- Къде другаде да бъда? - отвърна Декър и седна до нея.
- Обичайната си обиколка ли направи? - попита тя.
Той кимна.
- Но не открих нищо.
- Ще откриеш, Еймъс, ще откриеш. Трябва ти малко време.
- Ърл ли гледа Санди?
- Свикнал е. Напоследък често му се налага да го прави. Е, не и до толкова късно.
Декър кимна бавно. С този въпрос изчерпа способността си да говори на лични теми.
- Приключихте ли с разпитите на свидетелите? - попита той.
- Качих някои записи на лаптопа. В тях няма нищо. Но не съм разговаряла с ранения учител. Лекарите смятат, че няма да оживее. Ако това се случи, броят на жертвите ще се увеличи на девет.
- Анди Джаксън. Как е бил прострелян?
- Учениците казват, че се е опитал да спре нападателя.
- Как? - попита Декър.
- Втурнал се и застанал между него и учениците.
- Преди или след като момчето е било убито?
- След.
Декър се облегна на стола и обмисли думите й. Ланкастър го наблюдаваше.
- Много смела постъпка - отбеляза тя.
Декър не реагира на думите й.
- Трябва да прочета показанията на свидетелите - заяви той с категоричен тон.
Ланкастър кимна и му подаде разпечатките с тъжна усмивка.
Той ги прочете до края. После се върна на втора страница, прескочи на десета и остави папката.
- Откри ли нещо? - попита го Ланкастър, която го бе наблюдавала от време на време.
Той стана от стола си.
- Ще се върна.
- Декър!
Но едрото му разплуто тяло се движеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи. Вероятно бе запазил част от духа и уменията си на футболист. Той затвори вратата на библиотеката и тръгна по коридора.
Ланкастър не го последва. След десет години като негова партньорка отлично знаеше, че това е напълно в негов стил. Понякога му хрумваше нещо, ставаше и тръгваше нанякъде без нито дума. Затова тя се върна към работата, която я очакваше.
Декър бе изминал едва десетина крачки, когато спря и погледна през прозореца към паркинга отпред. Бе завалял дъжд. Видя доста запалени свещи, които сякаш се рееха във въздуха. Не бяха свещи, разбира се, иначе дъждът бързо щеше да ги угаси. Бяха светлини от дисплеи на мобилни телефони. Хората бяха организирали бдение отвън. Като че ли цял Бърлингтън се бе стекъл пред училището и нищо чудно да бе именно така. А предвид случилото се може би градът бе длъжен да постъпи по този начин.
В онази кошмарна нощ и пред неговия дом имаше бдение. С истински свещи. И купчина цветя, картички, плюшени играчки в израз на подкрепа, обич, съчувствие, грижа... В това нямаше нищо лошо, но при вида на купчината Декър се бе почувствал замаян, объркан и изтерзан. И много гневен.
Обърна гръб на прозореца и продължи по коридора.
Можеше да си представи как мобилните телефони гаснат един след друг, когато хората отвън побързат да ги приберат заради дъжда. А може би щяха да ги оставят да светят. Не, по-добре беше да ги изключат в знак на солидарност със загиналите.
Декър се размина с познат инспектор, който разговаряше с цивилен мъж. Беше мернал мъжа в библиотеката, явно бе агент на ФБР. Бившият колега му кимна.
- Чух, че са те привлекли като консултант по случая, Еймъс. Радвам се да те видя.
Декър кимна колебливо и погледна агента на ФБР, който го измери от глава до пети. Ако се съдеше по изражението му, преценката му не бе благоприятна.
- Да - успя да изрече Декър с пресипнал глас, преди да отмине.
Мигом забрави тази неловка среща; съзнанието му позволи да го направи с лекота. В подобни ситуации можеше да превключва от една задача на друга и да се абстрахира от излишното. Умееше да анализира ситуацията, като я раздели на съставните й части, които да изучи обективно и безпристрастно.
Преди малко бе забелязал нещо странно. И то бе причина за внезапното му излизане от библиотеката.
Втора страница от свидетелските показания.
Мелиса Долтън, седемнайсетгодишна, тъкмо прибирала учебниците си в шкафчето. Било рано, едва 7:28 ч., един час преди началото на учебните занятия. Трябвало да положи тест, който пропуснала поради болест.
Долтън знаеше точния час, тъй като бе погледнала часовника на стената над шкафчето от страх да не закъснее. Тя не бе пропускала часове без уважителна причина, нямаше дори закъснения, отбелязани в дневника. Това бе важно за Мелиса, тъй като родителите й бяха обещали, че ако през четирите години няма безпричинни отсъствия, ще й подарят кола при завършването.