Бе стигнал дъното. Подпухнал, мръсен, брадясал и с разчорлена коса, той приличаше на смахнат отшелник, който живее в пещера и общува с извънземни. Но една сутрин се събуди на паркинга на „Уолмарт“ и докато гледаше прокъсания си кашон, получи внезапно прозрение. Каси и Моли сигурно се срамуваха от това, в което се бе превърнал.
Започна да се мие, поработи на няколко места, където явно никой друг не искаше да се хване, спести малко пари, нае стая в „Резидънс Ин“ и сложи табела с надпис „частен детектив“. Не отказваше случай - вярно, всичките бяха нископлатени, но и това бе нещо. Повече не му трябваше.
Водеше безцелно съществуване, безцелно като него самия. Все още бе брадясал и рошав и продължаваше да се бори с наднорменото си тегло, но дрехите му бяха относително чисти и можеше да си вземе душ - понякога дори повече от два пъти седмично. И вече не живееше в кашон. Винаги бе смятал, че трябва да измерва прогреса в сантиметри, особено когато постигнатото не можеше да се отчете в метри и дори в дециметри.
Декър затвори очи, за да прогони последните наблюдения, които бе запаметил, макар те да останаха в съзнанието му като прожектирани на екран. И никога нямаше да изчезнат. Често му се искаше да забрави нещата, които виждаше. Но всичко се запечатваше в главата му по начин, който не позволяваше нищо да бъде изтрито. Можеше да повика даден образ при необходимост, но той можеше да изскочи и от само себе си. В първия случай паметта му помагаше, във втория го вбесяваше.
Онази нощ полицаите го бяха разубедили и той не си бе теглил куршума. Много пъти след това бе обмислял възможността да се самоубие. Бе преминал терапия, която да му помогне да преодолее трагедията. Това стана още преди да напусне полицията. Дори бе стоял пред насядали в кръг потенциални самоубийци.
Аз съм Еймъс Декър. Искам да се самоубия. Това е. Точка.
Отвори очи.
Петнайсет месеца, двайсет и един дни, дванайсет часа, четиринайсет минути. Часовникът в съзнанието му продължаваше да отмерва секундите. Толкова време бе изминало от мига, в който откри трите тела в дома си и разбра, че вече няма семейство. След шейсет секунди стрелките му щяха да отмерят петнайсет минути, плюс годината, месеците, дните. И щяха да продължат да се въртят неумолимо.
Замисли се за себе си. Бивш футболист по време на четирите си години в колежа и с кратка кариера на професионалист, той бе продължил да се поддържа в добра форма и като редови полицай, и като полицейски инспектор. Но престана да се грижи за себе си след убийството на съпругата му, брат й и дъщеря му. Бе наддал двайсетина килограма, може би дори повече. Бе висок един и деветдесет и шест, а коремът му висеше, ръцете и гърдите му бяха отпуснати, краката му приличаха на две огромни парчета мортадела. Когато стоеше изправен, не можеше да види пръстите на огромните си стъпала.
Косата му бе прекалено дълга, сребристосива и не много чиста. Изглеждаше напълно подходяща да прикрие факта, че притежава запомнящ всичко мозък, което беше много мъчително.
Брадата му плашеше не само поради обема си, но и поради безредния си вид, цялата на щръкнали във всички посоки кичури и косми като лозови ластари, търсещи къде да се захванат. Нещо обаче му подсказваше, че подобен външен вид се отразява благоприятно на работата, която вършеше. Той преследваше отрепки, а отрепките по дефиниция не изглеждаха като обикновените хора.
Сведе поглед към коленете си, където петната от кръв още личаха върху джинсовия плат.
Нейната кръв. На Каси. Беше ужасно, че продължаваше да носи тези джинси.
Изгори ги, Еймъс. Повечето нормални хора отдавна биха направили това.
Но аз не съм нормален. Не съм нормален, откакто излязох на терена и поех онзи удар.
Ударът бе единственото нещо, което не си спомняше. Приемаше го като ирония на съдбата, защото именно този инцидент беше довел до сегашното му състояние, в което не можеше да забрави нищо. Затова пък спортните новини въртяха записа дни наред. Дори националните канали се почувстваха длъжни да запознаят цялата страна с акта на насилие, извършен спрямо него. Някой му каза, че клипът е качен в Ютюб преди няколко години и е регистрирал осем милиона гледания. А той така и не го видя. Нямаше нужда. Нали той понесе удара, нали го почувства. Това бе достатъчно.