- Доскоро не смятах, но сега не съм толкова сигурен - призна Декър.
- В такъв случай можем да помолим Бюрото да отправи международно запитване - каза Милър. - Те ще извършат проверката в чуждите бази данни по-бързо от нас.
Точно в десет часа вратата, която водеше към кабинетите на съдиите, се отвори и приставът, внушителен мъж с щръкнали нагоре мустаци, влезе в съдебната зала. Нареди им да станат и четиримата се подчиниха.
Декър чу другата врата да проскърцва и когато се извърна, видя млада жена да сяда отзад. Държеше бележник в едната си ръка и малък цифров диктофон в другата.
Пресата. Или по-точно, един неин представител. Сигурно е начинаеща репортерка, каза си Декър. По-опитните отразяват трагедията в „Мансфийлд“. Потърси името й в огромния куп информация, складиран в главата му, и го откри.
Алекс Джеймисън.
Жената, която му бе позвънила да го пита за Леополд. Тя работеше за „Нюз Лийдър“. Беше й затворил телефона. Обърна се, преди да го забележи.
Тъкмо в този момент съдия Крисчън Абернати влезе в съдебната зала, облечен в черната си тога. Беше доста възрастен и немощен, носеше очила, а оредялата му бяла коса приличаше на валма памук, залепени върху розова восъчна хартия. Полицаите от управлението приемаха залози кога съдия Абернати ще изохка на стола си и ще се свлече на мраморния под. Декър си спомни, че съдията не обичаше да облекчава работата на полицията и да раздава присъди с лека ръка, но може би това бе правилно.
Абернати седна и те го последваха.
Вратата вдясно се отвори. Декър знаеше, че тя води към стаичката на обвиняемите.
На прага застана Себастиан Леополд, облечен в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а от двете му страни стояха яки полицаи. Веригите подрънкваха при всяка крачка на арестанта. Той огледа просторната съдебна зала с висок таван, сякаш не осъзнаваше напълно къде се намира и защо се е озовал тук.
Надзирателите го съпроводиха до масата на защитата, макар че тя бе празна.
Декър се наведе към Милър.
- Служебен защитник?
Милър поклати глава и прошепна:
- Очевидно не. - Не изглеждаше доволен от констатацията си. Никак даже.
Униформените свалиха белезниците на арестанта и отстъпиха към стената.
Приставът стана, взе един лист, обяви делото и прочете обвиненията, които грозяха Леополд. После се отдръпна назад с машиналното движение на кукувичка, която се прибира зад вратичката на стенен часовник.
Абернати намести очилата си и погледна представителката на прокуратурата.
- Госпожо Линч?
Тя се надигна, оправи маншетите на блузата си и започна:
- Ваша чест, господин Леополд е обвинен в извършването на три предумишлени убийства. Той няма постоянен адрес и никакви връзки с местната общност. Убедени сме, че предвид тези сериозни обвинения не бива да се допуска излизането му на свобода под гаранция и настояваме да остане в ареста до началото на процеса.
Добре, каза си Декър, това можеше да се очаква. Прокуратурата нямаше намерение да пусне обвиняемия на свобода.
Абернати изгледа Леополд от високото си място и отново се обърна към Линч.
- Къде е адвокатът на господин Леополд?
Линч се покашля и отговори:
- Той не беше в състояние да си наеме адвокат, в резултат на което му бе назначен служебен защитник. Но господин Леополд се отказа от услугите му. При това неведнъж, ако трябва да бъда точна.
Абернати попита:
- Господин Леополд, разбирате ли обвиненията, които ви бяха прочетени?
Арестантът се огледа, сякаш се чудеше на кого говори съдията.
- Господин Леополд, защо не искате адвокат? - изрече рязко Абернати.
Леополд поклати глава и отвърна:
- Нямам пари.
- Затова са служебните защитници, господин Леополд - сопна се съдията. - Те са безплатни. Можете да благодарите за това на тълкуванието, което Върховният съд направи на Конституцията. Ще отложа предварителното изслушване, докато не ви бъде осигурен...
- Аз го направих, сър - прекъсна го Леополд.
Съдията го изгледа с такъв поглед, сякаш обвиняемият бе буболечка на тротоара.
- Моля?
- Аз го направих, затова не се нуждая от адвокат.
- Искате да кажете, че се признавате за виновен и по трите обвинения за предумишлено убийство?
- Аз ги убих, така че... да. Предполагам, че да.
Абернати свали очилата си и започна да ги бърше, сякаш това щеше да му помогне да разбере по-ясно какво се случва в неговата зала. След като ги намести на дългия си крив нос, той заяви:
- Моментът е крайно неподходящ за предположения, господин Леополд. Обвиненията са сериозни, възможно най-сериозните. Осъзнавате ли, че залогът е не само свободата, но и животът ви? Обвинен сте в престъпления, които се наказват със смърт.