Не се отправи към командния център в библиотеката. Отиде в училищния стол и впери поглед във фризера. После вдигна глава към тавана.
Влакно от камуфлажен плат. Евентуално и петънце от оръжейна смазка. Дали не бяха оставени за заблуда?
Погледна към изхода. Вратата също можеше да е фалшива следа. Така поне смяташе.
Напусна стола, зави надясно по главния коридор и преброи стъпките, които измина, докато стигне задната част на училището.
На всеки кръстопът с друг коридор изучаваше разположението на помещенията, първо наляво, после надясно. Класни стаи и от двете страни. Стигна до последния коридор, в който бе загинала Деби Уотсън. И където малко по-вляво бе прострелян учителят по физическо Креймър, докато ядял мъфин и пиел кафе. Задният вход с камерата, обърната към него. Ъгълът на камерата не му излизаше от ума. Някой я бе завъртял нарочно. Щом имаше умисъл в действията, значи имаше и мотив.
Погледна към класната стая вдясно от лобното място на Деби. На стъклото пишеше СТАЯ 141.
Опита се да влезе, но вратата беше заключена. Извади набор шперцове от джоба си и я отключи. Пристъпи вътре и включи осветлението. С изненада установи, че това всъщност е работилница, оборудвана за часовете по трудово обучение. Декър също бе имал трудово навремето, но бе решил, че тези часове са останали в миналото. Огледа се и видя циркуляри и триони, дърводелски рендета, дрелки, сандъчета с инструменти, менгемета, рафтове покрай стените, отрупани с метални тръби, винтове и болтове, летви, още електрически инструменти, удължители, работни лампи - с една дума, всичко необходимо, ако човек иска да сглоби нещо.
В дъното на работилницата имаше три врати. Отвори две от тях. Бяха складови помещения. Видя купища стари училищни проекти: камари недовършени мебели, винкели, телени клетки за птици, листове ламарина, магарета за рязане на дъски, талашитени плоскости, купчини летви, много прах... много нищо.
Последната врата бе заключена. Декър отново извади шперцовете и се справи с ключалката. Надникна вътре. Бойлер в далечния ъгъл, който вече не бе свързан с тръбите за вода. До едната стена бе струпана триметрова камара стари климатици. Отново нищо. Затвори вратата, прекоси работилницата, угаси осветлението и излезе. Малко по-надолу се намираше стая 144, от която бе излязла Деби, преди да бъде простреляна.
Декър погледна отвореното шкафче до стената. Беше на Деби. Бе стояла пред него, когато изстрелът я бе застигнал. Вероятно бе искала да си вземе нещо, преди да отиде при медицинската сестра. Това би обяснило отбиването й тук. А може би не.
Тийнейджърите са непредсказуеми. Някой може да се превива от болки и да отиде до шкафчето си за дъвка. Или за да се погледне в огледалото от вътрешната страна на вратичката и да провери дали не му е излязла пъпка. Забеляза тубичката крем против пъпки на рафта в шкафчето до отворена опаковка ментови бонбони.
Пръските кръв показваха, че Деби е стояла пред шкафчето си, когато е била застреляна. Обърнала се бе към екзекутора си, защото бе застреляна в лицето.
Бе умряла в 8:42 ч.
Декър стигна до извода, че тя наистина е първата жертва. Което го накара да се запита какво е правил убиецът между 7:28 ч., когато Мелиса Долтън е чула свистенето на фризера, и 8:42 ч., когато Деби е изгубила лицето си в задния коридор. Ставаше въпрос за интервал от час и четиринайсет минути.
Той затвори очи и се замисли.
Направих шейсет и четири крачки, за да стигна от предната до задната част, и това ми отне по-малко от две минути. Стрелецът се появява на записа в 8:41 ч. Кога обаче е напуснал училищния стол? Не мога да бъда сигурен. И най-важният въпрос: как е преминал незабелязано от предната до задната част? Намеря ли отговора на този въпрос, ще намеря отговорите и на всички останали. Не го ли намеря, случаят отива по дяволите.
Метър и осемдесет и шест-седем, широки рамене, над деветдесет килограма. Декър бе изгледал записа от охранителната камера и не се бе усъмнил в оценките за ръста и теглото на убиеца. Въпреки това в училището нямаше мъж или младеж с подобна физика с изключение на учителя по физическо и заместник-директора, и двамата убити, както и няколко момчета от футболния отбор, които имаха железни алибита, подкрепени от десетки свидетели. Освен това двама от футболистите, които можеха да се похвалят с подобни габарити, също бяха загинали.
Сякаш стрелецът се бе появил от нищото, бе извършил убийствата и се бе разтворил във въздуха. И тъй като това просто не беше възможно, Декър трябваше да погледне нещата от друг ъгъл.
Влезе в стая 144 и седна на преподавателското бюро. Огледа помещението. Двайсет и един празни чина, подредени в три редици. На един от тях бе седяла Деби Уотсън. Последните мигове от живота й бяха съвсем ясни: оплакала се, че не й е добре, получила позволение от учителката си да отиде до кабинета на медицинската сестра, отбила се до шкафчето и... няколко минути по-късно вече била мъртва.