Той знаеше, че Деби е седяла на четвъртия чин в третата редица. Представи си я как вдига ръка, тъй като изглежда зле и се чувства зле, получава позволение да напусне часа и съдбата й изиграва лоша шега.
Декър излезе в коридора, направи няколко крачки и застана с гръб към стаята. Озова се право срещу отворената врата на шкафчето на Деби. Огледалото от вътрешната й страна отразяваше образа му. Почти не можа да се познае. Този подгизнал от дъжда брадат великан насреща му изглеждаше ужасно!
Погледът му се откъсна от огледалото и се спря на купчината тетрадки и учебници в шкафчето.
Декър извърна глава към класната стая, после отново към шкафчето.
Животът бе пълен със съвпадения, някои от тях най-невероятни. Човек спокойно можеше да попадне на неподходящото място в неподходящия момент. Това произтичаше от факта, че на една планета живееха седем милиарда души, които се намираха в непрекъснато взаимодействие.
И все пак едно неписано правило в полицейската работа гласеше: съвпадения не съществуват. Всяко по-задълбочено разследване доказваше, че нищо не е случайно.
Той позвъни на Ланкастър. Откри я в библиотеката.
- Разговаря ли с родителите на Деби Уотсън?
- Да.
- Споменаха ли, че се е чувствала зле, когато е отивала на училище?
- Не. Зададохме им този въпрос, но майка й каза, че нищо й нямало. Може да е някакъв вирус.
- Погледни показанията на учителката. Пише ли кога точно Деби е поискала позволение да излезе от час?
Декър чуваше как бившата му партньорка прелиства записките си.
- Според учителката Деби е изглеждала добре, но в един момент вдигнала ръка, казала, че й се повръща, и помолила да излезе.
- Учителката написала ли й е бележка или...
- Тук ползват готови формуляри. Само попълнила името на Деби и й подала листа.
- Следователно от вдигането на ръка до излизането от стаята са изминали трийсетина секунди?
- Предполагам.
- В колко точно е напуснала часа?
-Според учителката няколко минути преди това... може би пет минути преди да чуят изстрела.
- Това е много време. Шкафчето й се намира на няколко крачки от класната стая. Аз самият изминах разстоянието от предната до задната част на училището за по-малко от две минути.
- Може да се е помотала малко. Например да е решила, че ще й прилошее, и да е спряла да събере сили. Виж, защо...
- Ще ти обясня по-късно. Може да се окаже напразно.
Декър изключи телефона и го прибра в джоба си. Хрумна му доста необичайна мисъл, която можеше да разбие сърцата на някои хора. Не би я изрекъл току-така на глас. Би го направил само за да стигне до истината. За него истината стоеше на първо място. И все пак се нуждаеше от нещо по-конкретно, за да продължи напред.
Смъртта бе застигнала Деби точно в 8:42 ч. край тази врата. Как обаче бяха протекли последните й минути? Деби вдига ръка, разрешава й се да излезе, напуска стаята, но не отива право при сестрата. Тръгва към шкафчето и го отключва. Изминава една минута. Ала според Ланкастър учителката бе заявила, че от излизането й до изстрела са изминали няколко минути, може би пет.
Какво бе правила Деби през това време? Дали се бе разхождала по коридора, или бе спряла да събере сили, както бе предположила Ланкастър? Или пък бе правила нещо съвсем друго?
Декър огледа съдържанието на шкафчето.
Окървавената тетрадка и останалите вещи, разпилени на пода край тялото на момичето, бяха прибрани от полицията. Но не и нещата в шкафчето й. Те бяха тук. И то отлично запазени, тъй като тялото й ги бе закрило.
Взе всичко, което намери вътре, занесе го в стая 144 и седна. Отвори първия учебник и го прелисти страница по страница. Прегледа всички учебници. Търсеше рисунки, бележки, драсканици... каквото и да било.
Бе прелистил три от тетрадките и бе отгърнал на деветнайсета страница на четвъртата, когато търсенето му приключи.
На тази страница Деби бе нарисувала нещо. Момичето определено бе имало талант - рисунката бе доста добра. Той обаче се интересуваше от онова, което бе изобразено на нея.
Мъж в камуфлажни дрехи.
И голямо сърце, нарисувано до него.
21
Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл, грижливо бе сресал косата си и се бе постарал да има възможно най-професионален вид. Смяташе, че хората насреща му заслужават подобно усилие.