Една от сервитьорките се запъти към Декър. Беше висока и слаба, с изрусена коса. Къдриците закриваха голяма част от лицето й. Миризмата на химикалите, използвани за изрусяването, бе сладникава и леко неприятна. Декър си поръча бира, която тя му донесе минута по-късно.
Отпи от халбата, изтри устни и зачака. Зад бара нямаше огледало, затова Леополд не можеше да го забележи, освен ако не се обърнеше.
Изминаха двайсет минути. Никой не приближи към Леополд, който отпи още две глътки и пак впери поглед в чашата си, сякаш нямаше представа как се е озовала пред него.
Декър остави банкнота на масата си, взе халбата, отиде до бара и седна до Леополд, който дори не вдигна поглед. Продължаваше да се взира в питието си.
- Добре ли се чувстваш на свобода? - попита го Декър. - Празнуваш ли?
Леополд го погледна.
- Ти беше в съдебната зала. Видях те.
- Бях и в килията ти в ареста.
Думите като че ли не достигаха до съзнанието му и той промърмори нещо неразбираемо.
Декър го огледа. Бяха му дали възможност да се изкъпе преди явяването си пред съда и бяха изпрали дрехите му, най-вероятно защото на ченгетата им е прилошавало от миризмата им.
- Аха, в килията ми. Точно така. Разговаряхме.
- Да. Значи ги оттегли, а?
Леополд изглеждаше обезпокоен.
- Какво съм оттеглил?
- Самопризнанията си.
Леополд вдигна чашата си и отпи нова глътка.
- Не пия. Обаче... е добро.
- Твоето питие ли? Значи празнуваш, а?
- Какво да празнувам? - попита заинтригуван Леополд.
- Отпадането на обвинението в тройно убийство. Излизането от ареста. Все хубави неща, не смяташ ли?
Леополд сви рамене.
- Там ми даваха храна. Имах легло.
- Затова ли направи самопризнания? Заради леглото и трите хранения дневно?
Леополд отново сви рамене.
- Значи в нощта на убийствата си бил арестуван в Кранстън.
- Предполагам. Беше отдавна. Не си спомням. Много неща не си спомням.
- Като например истинското си име?
Леополд го изгледа, сякаш не разбираше какво иска да му каже Декър.
- Съдията не би те пуснал, ако изпитваше и най-малкото съмнение, че си замесен. Явно снимките и отпечатъците върху документите за ареста наистина са били твоите.
- Адвокатът остана много доволен - каза Леополд, забил поглед в чашата си.
- Как разбра за тези убийства?
- Аз... аз убих тези хора, нали? - попита Леополд с тих смирен глас, в който нямаше и следа от убеденост, от разбиране дори.
Барманът, петдесетгодишен мъж с огромен корем, почти като на Декър, но с петнайсетина сантиметра по-нисък, вдигна поглед от чашата, която бършеше, и изгледа продължително Леополд, преди да отмести поглед.
- Тази сутрин в съда каза нещо съвсем различно. Всъщност каза точно обратното. Адвокатът ли те посъветва да го направиш?
- Той ми каза да не говоря с никого.
Декър впери заинтригуван поглед в него.
Проблясък на здрав разум, проява на инстинкт за самосъхранение сред море от лудост? Лекарствата ли го карат да говори по този начин?
- В такъв случай, предполагам, че наистина не би трябвало да говориш с никого, ако сам не пожелаеш. Аз обаче не виждам проблем. Ченгетата не могат да ти направят нищо. Бил си в ареста по същото време. Съдията те освободи, а те не могат да ти повдигнат обвинение, освен ако не открият доказателства за твоето участие. Но пък могат да потърсят. Да намерят съучастник, който е извършил убийствата поради някаква причина. Могат дори да те натопят.
- Наистина ли могат? - попита Леополд с детинско удивление.
- Разбира се. Редовно се случва. Решат ли, че си от лошите, ще направят всичко възможно да те пратят зад решетките. Дали са клетва да служат и защитават. Разбираш това, нали?
Леополд се наведе и отпи отново от питието си, без да повдигне чашата. Приличаше на куче, което лочи от купичката си.
- Такъв ли си и ти, Себастиан?
- Какъв?
- От лошите ли си? Мястото ти зад решетките ли е?
- Нямам представа.
Декър започна да се ядосва. Мозъкът му може и да бе започнал да функционира по различен начин, разните му там логически вериги може и да бяха прокарали нови пътища, но промяната го бе лишила от всякаква толерантност към лъжите, глупостите и шикалкавенето. Той обичаше правите линии - от точка А до точка Б, от 1 до 2. Не обичаше увъртанията от типа една напред, две назад. Това бе негова благословия, но и проклятие като полицай.