- Какви въпроси?
Алекс Джеймисън извади диктофон, бележник и химикалка, но Декър вдигна ръка.
- Не си правете труда.
Тя се облегна на стола си.
- Не искате ли да разкажете своята история?
Декър побутна чинията си встрани, приведе се напред и каза:
- Нямам история за разказване.
После придърпа чинията обратно и продължи да се храни.
- Добре, заслужих си го. Смятате ли, че Леополд има нещо общо с убийствата? Дори да не ги е извършил собственоръчно. Да не забравяме и факта, че същият пистолет е бил използван и в гимназията.
Декър я изгледа мрачно.
- Бримър може да изгуби работата си заради това. Този факт не е публично достояние. И вие го знаете много добре, в противен случай нямаше да го публикувате. Искате да видите как кариерата й отива по дяволите? Или сте готова на всичко заради една статия?
- Вие сте много странен човек.
- Това наблюдение ми се струва извън контекста на нашия разговор.
- Но съм права, нали?
Сега Декър се облегна назад и я погледна.
- Разкажете ми за себе - подкани я изненадващо той.
- Какво? Защо? - сепна се тя.
- Лесно мога да науча каквото ме интересува. Днес животът на всеки е изложен на показ онлайн. И така, ако мога да използвам вашите думи, давам ви възможност да разкажете своята история.
- Тук ли се очаква да възкликна: Touché?
- Имате ли какво да криете?
- А вие?
- Не. Знаете всичко за мен. - Той посочи вестника. - Доказателството е тук. Така че ми разкажете за себе си.
- Какво ви интересува?
- Роден град, семейство, образование, кариера, цели в живота...
- Не се задоволявате с малко.
Декър зачака. Нямаше проблем нито с чакането, нито с мълчанието. Подобно на ума му неговото търпение не познаваше граници.
Тя скръсти ръце на гърдите си и започна:
- Родена съм в Блумингтън, Индиана. Завърших магистърска степен по масови комуникации в университета „Пърдю“. Поработих в малки вестници в Средния запад, като отначало носех кафе на редакторите, отразявах глупави истории, с които никой не желаеше да се захваща, и поемах нощни дежурства, които никой не искаше. Пробвах и онлайн журналистика, и блогове, но не ми хареса.
- Защо?
- Обичам да разговарям с хората лице в лице, а не с помощта на машина. Това не е истинска журналистика, а обработване на данни, подавани от разни смотаняци, които дори не познаваш. Това е за мързеливци, които не свалят пижамата си по цял ден. Не, не го искам. Искам „Пулицър“. Искам цяла лавица с награди „Пулицър“!
- Защо тогава сте дошли тук? Бърлингтън не е метрополис, който кипи от живот.
- Но е по-голям от градовете, в които съм работила до този момент. Има престъпност, интересен политически живот, разходите за живот са ниски, което е важно, защото събера ли всички часове, които работя, ще излезе, че не получавам дори минималната надница. Освен това ми позволяват да си избирам темите и да пиша както ми харесва.
- Семейство?
- Голямо. Но всички са в Блумингтън.
- А другата причина да дойдете тук?
- Няма друга причина.
Той посочи безимения пръст на лявата й ръка.
- Носили сте два пръстена. Следите са едва забележими, но все пак ги има. Годежен пръстен и брачна халка. Вече ги няма.
- Разведена съм. Какво толкова? Половината жители на тази страна са разведени.
- Искахте да започнете на чисто, далече от бившия?
Тя потри следите върху пръста си.
- Нещо такова. Е, добре, приключихте ли с мен?
- А иска ли ви се да съм приключил?
- Нали разбирате, че не ви разказвам всичко това, защото вие сте ме принудили? Просто съм в добро настроение и се пускам по течението, за да видя къде ще ме отведе.
- Казахте, че пишете както ви харесва.
- Да.
- Възнамерявате ли да проследите връзката между смъртта на семейството ми и убийствата в гимназията?
- Разбира се.
- Как ви наричат приятелите?
- Предполагате, че имам приятели?
- Как ви нарича Бримър?
- Алекс.
- Добре, Александра, ще се опитам да бъда възможно най-ясен.
Тя извъртя театрално очи и го погледна пренебрежително.
- Да не би да се каните да ми изчетете някоя поучителна лекция?
- Какво ще кажете да ви съобщя сензационна новина, която никой не знае?
Изражението й се промени. Тя взе диктофона си.
- Мога ли да ви запиша?
- Стига източникът ви да остане анонимен.
- Имате думата ми.
- Толкова лесно ли я давате?
- Имате думата ми - повтори тя ясно и отчетливо.
- Снощи са убили агент на ФБР. Тялото й беше оставено на терасата над главите ни. Тя беше опитен федерален агент, носеше оръжие и можеше да се защитава. Сега е само жертва на убийство. Убиецът се е справил с нея с лекотата на човек, който размазва насекомо с крак. - Декър побутна чинията си за пореден път, пресегна се и изключи диктофона й.