Побутна чинията настрани и зачете съобщението. Бе изпратено от Малард2000. Това име не му говореше нищо. Прочете съобщението. Общо взето, казваше онова, което той бе предположил. Авторът явно целеше Джеймисън да напише статия, която да хвърли подозрение, че Декър е виновен за смъртта на семейството си. Бе подбрал прости, но силни думи. Декър си представи как Себастиан Леополд изрича тези думи на глас, опита се да сравни този изказ с накъсаната му реч. Не откри никакво съвпадение.
Били са двама. Заедно. Един човек не може да бъде на две места едновременно. Леополд е бил в ареста по време и на двете убийства. Следователно, ако е замесен, а аз съм убеден, че е замесен, има още някой. Тази теория обаче води до необичаен проблем.
Възможно бе един човек да му има зъб и да подеме лична вендета. Но двама?
Препрати имейла на Ланкастър с молба да го проследят. Съмняваше се, че полицията или ФБР ще постигнат нещо, но трябваше да опита. Той не разполагаше с компютър, затова отиде в градската библиотека, където можеше да ползва техните терминали.
Не се отличаваше с кой знае какви компютърни умения и възможностите му да открие човек само по имейл адреса му бяха повече от ограничени. Бързо се отказа и стана от компютъра. Отиде до рафтовете, отрупани с книги, и се насочи към секцията с научнопопулярна литература.
Хрумнало му бе нещо, а библиотеката беше идеалното място да провери теорията, която започваше да се оформя в главата му.
Убийството на семейство Клътър.
Отиде при авторите, чиято фамилия започваше с К. Не го интересуваше злощастното семейство Клътър, а авторът на тази трагична история.
Откри книгата и я свали от мястото й.
„Хладнокръвно“ от Труман Капоти.
Историята бе едновременно проста и многопластова. Декър бе чел романа преди години и - подобно на всичко останало - бе запаметил всяка страница, всяка дума от него.
Затворник научава от друг затворник, че канзаски фермер на име Клътър държи огромна сума пари в сейфа си. Когато излиза на свобода, среща свой съкилийник и двамата тръгват към дома на фермера. Проникват в къщата, но откриват, че няма сейф, няма и пари - информацията е невярна. Историята би трябвало да свърши тук, но за нещастие на семейство Кътлър тя продължава. По-боязливият, но и по-лабилен от двамата престъпници решава, че трябва да избият семейството. Партньорът му, който до този момент е държал нещата в свои ръце, се съгласява неохотно. Избиват членовете на семейството един по един. Убийците обаче не са особено умни и бързо биват заловени. След съдебен процес и продължително обжалване и двамата увисват на бесилката в затвора в Канзас.
Трагична история, откъдето и да я погледнеш. Миналото и на двамата убийци бе изпълнено с неуспехи, проблеми, неприятности. Но нищо не оправдаваше стореното от тях. И не би могло да го оправдае.
В момента обаче не тази част от историята интересуваше Декър. Интересуваше го възможността двама души с различен произход и различно минало да се срещнат в подходящия момент и да установят партньорство, което да доведе до избиването на толкова много хора. Той не познаваше Леополд. Никога не го бе виждал до момента, в който влезе в арестантската килия. Следователно инициаторът на вендетата не бе Леополд. Трябваше да е партньорът му. Кой обаче бе той?
Остави книгата на мястото й и напусна библиотеката.
Крачеше по улицата, когато Ланкастър му се обади.
- Нямаме нищо по отношение на имейла - заяви тя. - Наистина ли мислиш, че е нашият човек?
- Убеден съм.
- От ФБР също го проверяват.
- Нещо за Лафърти?
- Това е причината да ти се обадя. Можем ли да се срещнем в моргата?
- Да. Защо?
- Чакай ме там. Сам ще видиш.
* * *
Декър взе автобуса до моргата, която се намираше в покрайнините на Бърлингтън и, подобно на по-голямата част от града, бе виждала и по-добри времена. Размишляваше върху думите на Ланкастър, докато пътуваше, но не успяваше да проумее какво се крие зад тях. Какво трябваше да види той с очите си?
Когато пристигна пред моргата, Ланкастър вече го чакаше. Изражението й бе напрегнато, а ръката й трепереше повече от преди.
- Какво има? - попита Декър.
- Да вървим, Богарт вече ни чака.
Тръгнаха по коридорите, пропити с миризма на антисептици и смърт. Смъртта имаше собствена характерна миризма, която проникваше в носа, гърлото, очите. Моргите не бяха хигиенични места. Всъщност бяха изключително мръсни. Никой не се притесняваше да не би „пациентите“ му да пипнат инфекция.