Вдигна го и го огледа. Ботуш с висока платформа. Той би увеличил с девет-десет сантиметра ръста на онзи, който го обуе. Токовете със същата височина биха ограничили подвижността. Сравни ботуша с обувката си. Оказа се доста по-малък. Най-много четирийсет и втори номер.
Няколко секунди по-късно намери и другия ботуш.
Остави ги на земята. Макар да не можеше да напъха краката си в тях, можеше да стъпи отгоре им.
И от един и деветдесет и шест стана към два и пет.
Съмняваше се, че убиецът е донесъл всичко това по време на театралното представление, скрил го е в стола и после го е помъкнал през подземното скривалище. Просто не му се бе наложило да го прави. Можеше да се промъкне тук по всяко време и да го остави.
Декър откри найлонова торба за отпадъци и напъха всичко в нея.
Добре, това решаваше въпроса с размера на следите в прахта и обясняваше как убиецът се е промъкнал през вратата на склада, без да трябва да отмества купчината стари климатици. Очевидно бе доста по-слаб, може би като Ланкастър, която спокойно се провря през тесния отвор. Слаб като сервитьорката. Тя също би успяла да мине през отвора.
Мислите на Декър се насочиха към камерата при задния вход на училището. Тя показваше тялото на убиеца само от кръста нагоре. Не бе искал обективът да заснеме ботушите с платформа. Що се отнасяше до свидетелствата на очевидците, той не се бе притеснявал от тях. Оцелелите едва ли биха си направили труда да гледат с какво е обут, не и когато стреля по тях.
Позвъни на Ланкастър и й съобщи какво е намерил.
След като на няколко пъти възкликна: „Мили боже!“, партньорката му обеща да пристигне до десет минути, за да вземе уликите.
Декър седна на една работна маса, разположена насред работилницата, и се огледа. Искаше да подреди всичко в главата си, да намери мястото на всяко парченце от пъзела и да преброи колко дупки за запълване са останали.
И така, убиецът влиза в училището по време на представлението и се скрива във фризера на стола. На сутринта излиза и използва подземния проход, за да стигне незабелязан до задната част на сградата. Вече си е уговорил среща с Деби Уотсън в кабинета по трудово. Там я удря, след което се преоблича и въоръжава. Издърпва Деби от работилницата и я подпира на вратата на шкафчето. После минава пред камерата и на връщане я застрелва. След което продължава да убива - от задната част на училището към предната. А после отново влиза в скривалището през стола. Това обясняваше втория чифт следи. Захвърля сред купчините боклуци дегизировката си и се измъква през прохода към старата военна база, за който е научил от Деби.
Добре, ако събитията наистина се бяха развили в тази последователност, оставаше един много важен въпрос.
Защо „Мансфийлд“? Защо точно това училище?
Имаше идея.
Той бе учил тук. И след като убиецът проявяваше толкова лично отношение към него, нормално бе да проучи местата, върху които бе оставил своя отпечатък.
Слезе от масата и тръгна по коридора.
Училищните занятия бяха отменени, говореше се, че учениците ще бъдат прехвърлени в други гимназии поне до края на първия срок. По време на ваканцията градската управа щеше да вземе решение какво да прави по-нататък.
Декър се ужасяваше от мисълта, че децата могат да се върнат някога тук.
Част от него искаше сградата да бъде съборена и на мястото й да се появи някакъв мемориал в памет на жертвите.
Друга част от него обаче не искаше да достави на мръсниците удоволствието да принудят града да предприеме такава драстична стъпка. Това бе равносилно на отстъпление пред терористи.
Влезе във физкултурния салон и се запъти към голямата витрина до едната стена. В нея бяха изложени всички купи, медали и отличия, спечелени от „Мансфийлд“ през годините. Бяха подредени в хронологичен ред, затова Декър лесно откри онова, което търсеше.
Само че то не беше тук.
Всяка награда, която бе спечелил, всяка купа, която носеше името му - а те бяха десетина, - беше изчезнала. Провери отново. И отново. Нямаше ги.
Подпря се на витрината и притисна длан към устата си.
Някой бе влязъл и избил куп хора тук, в гимназията. Масовият убиец го бе направил заради него. Заради Еймъс Декър.
Същата мотивация като при убийството на семейството му.
Изведнъж изпита чувството, че Дуейн Льокроа го връхлита отново.
Телефонът му иззвъня. Реши, че е Ланкастър.
Не беше. Оказа се Богарт.
- Декър, открихме нещо в уличката, където са нападнали Нора Лафърти. Беше прав. Намерихме полицейска униформа.
Декър почувства, че това не е всичко. Напрегнатият глас на агента му подсказа, че има още нещо.