Показа го на Богарт.
- Дупки? - учуди се агентът на ФБР.
- От безопасни игли. Или от карфици.
- Карфици?
- Аз съм висок един и деветдесет и шест и имам много дълги крака - обясни Декър. - Онзи, който е обул панталона, е трябвало да подгъне крачолите с петнайсетина сантиметра. В противен случай Лафърти е щяла да забележи, че униформата не е негова. Тогава бях по-слаб, но съм сигурен, че онзи тип е трябвало да я стесни и на талията, и на гърба. Ризата също.
Огледа ризата и откри две дупчици в плата отзад.
- Тук и тук. Може да е навил ръкавите или да е обърнал маншетите и след това да ги е закопчал, за да компенсира разликата в дължината на ръцете. А с уплътнителна лента от вътрешната страна на фуражката една голяма шапка ще пасне на средно голяма глава.
- Тоест според теб престъпникът е доста по-дребен.
- Около метър и седемдесет и осем-девет. И слаб.
- Ланкастър ми каза какво си намерил в училището. Ботуши с дебели подметки, които да направят убиеца по-висок, и подплънки, които да увеличат обема на торса.
- Като на футболистите. С тях човек изглежда много по-едър.
- Не постигнахме нищо по отношение на имейла. Адресът ни отведе в задънена улица - призна Богарт.
- Не съм изненадан.
Той погледна името, изписано върху униформената риза.
Декър.
Униформеният полицай Декър. Човекът, който бе някога.
После видя още нещо. Беше едва забележимо, но знаеше, че е отскоро.
- Погледни значката - каза той.
Богарт я погледна.
- Това да не е...?
- Хикс е. Някой е изписал хикс върху значката.
- Какво ли означава? Дали е свързано с убийството на Лафърти?
- Нямам представа.
Подаде униформата на Богарт, който я взе и огледа склада.
- Защо си запазил всичко това?
Декър каза по-скоро на себе си:
- Само то ми остана.
Богарт го погледна. Съчувствието омекоти чертите му.
Декър явно забеляза промяната в изражението му, защото каза:
- Не бива да ме съжаляваш. Човек прави своя избор. И е принуден да живее с него.
- Ти не си избрал смъртта на семейството си, Декър.
- Мисля, че човекът, който го е направил, е бил убеден, че изборът е мой.
- Това е лудост!
- Да, той е луд.
37
Когато Декър се върна в „Резидънс Ин“ след безуспешния оглед на склада, откри, че е имал посещение - свидетелствата бяха навсякъде.
Брадвичка, забита във вратата му. Обидни епитети, изписани със спрей по прозореца и външната стена на стаята му. Обезглавени кукли, захвърлени пред прага му. Екземпляри от вестника със статията на Алекс Джеймисън, накъсани на парчета и разпръснати по бетонния под на терасата или залепени с тиксо на парапета с надраскани върху тях проклятия. На някои от екземплярите снимката на Декър бе изрисувана така, че той бе заприличал на сатана.
Отдолу пишеше: Детеубиец.
Декър измъкна брадвичката от дървото, изрита останалите неща настрани, влезе в стаята и заключи вратата.
Остави брадвичката на бюрото, отиде до леглото и легна. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи върху онова, което пропускаше. Защото то съществуваше. Сигурен бе в това. За стотен път започна да преглежда и анализира в хронологичен ред всички известни факти по случая.
Почукването на вратата прекъсна мислите му. Надигна се с усилие, прекоси стаята и попита:
- Кой е?
- Някой, който ти дължи извинение.
Декър позна гласа и отвори.
На прага стоеше Алекс Джеймисън с една от обезглавените кукли в ръце.
- Наистина съжалявам - каза тя. Говореше искрено.
- За какво съжаляваш?
- По дяволите, Декър, не ме карай да се чувствам още по-зле!
Всичко по нея беше черно: клинът, дългият блузон, ботите и късото джинсово яке. Беше преметнала пред рамо голяма чанта.
- Имаш ли време за чаша кафе? - попита тя.
- Защо?
- Не съм дошла за интервю.
- Защо тогава?
- Бримър ми каза, че именно ти си направил всички важни разкрития по случая. Но не спомена какви са те.
- Явно си е извадила поука.
- Кафе? Искам да поговорим за нещо. Аз черпя. Моля те, важно е.
Декър затвори вратата след себе си и двамата слязоха по стълбите, пресякоха улицата, изминаха няколко преки и влязоха в кафене, което заемаше тясната ниша между два по-големи магазина - витрината на единия бе закована с дъски, другият скоро щеше да последва съдбата му.
- Целият град отива по дяволите - отбеляза Джеймисън, докато минаваха покрай затворения магазин. - Не след дълго няма да има за какво да пиша освен за фалити и отнети жилища.