Взеха кафетата и се настаниха на масичка в дъното. Декър наблюдаваше как Джеймисън слага захар в чашата си.
- За какво искаше да говорим? - попита рязко той.
- Наистина съжалявам за статията. Трябва да призная, че не го заслужаваше. Не мисля, че имаш нещо общо със случилото с твоето семейство. Съгласна съм с теб, че става въпрос за психопат, който се опитва да те унищожи. Използвал ме е за целите си, а аз налапах въдицата и написах статията. Сега обаче си задавам въпроса защо. Защо някой ще подхваща подобна вендета срещу теб? Някой, за когото дори не можеш да се сетиш.
Декър отпи от кафето, без да откъсва поглед от нея, но не каза нищо.
Тя добави:
- Сигурна съм, че ровиш в спомените си и се опитваш да си отговориш на същия въпрос.
- Така е.
- Явно е на лична основа - добави Джеймисън.
- Убийствата винаги са на лична основа.
- Бримър ми каза, че убиецът е оставил две послания. Не съобщи подробности, разбрах само, че били предназначени за теб.
Декър замълча, но погледът му издаваше, че е заинтригуван.
- Затова се поразрових...
- В какво?
- В информацията за теб.
- Как?
- Аз съм репортер. Имам си методи.
- И какво откри?
- Роден си в Бърлингтън. Най-голямата спортна звезда в историята на града. Младежът, който е пробил сред професионалистите.
Думите й подсетиха Декър за витрината със спортните награди в „Мансфийлд“.
- Убиецът е откраднал от училището всички трофеи, които носят името ми.
Тя се облегна назад. Изглеждаше доволна, но и озадачена.
- Защо го е направил? Не вярвам да е станало в деня на стрелбата. Едва ли е мъкнал цял чувал с купи със себе си.
- Винаги има начин - отвърна Декър. - Но не мога да разкрия повече подробности. Може би някой ден ще опишеш цялата история в книга.
- В такъв случай въпросът е дали търсим някой от Бърлингтън, който ти е имал зъб през всичките тези години. Голяма футболна звезда срещу пълен анонимник, който завижда на успехите й. Фактът, че е взел трофеите, ме навежда на мисълта, че може да е местен. С кого си учил в „Мансфийлд“? Може да е решил, че се е отървал от теб, когато си отишъл в колежа, но после си се върнал, станал си полицай, справил си се с куп трудни разследвания. През всичките тези години омразата се е трупала и трупала, докато накрая е експлодирала.
- Решили, а не „решил“ - каза Декър.
- Решили? Искаш да кажеш, че не е само един?
- Не можеш да го напишеш! - Декър се приведе напред. - Наистина не можеш да го напишеш, Александра. Прочете ли го, ще предположи, че знаеш не само това, а повече. Може да реши, че това е опасно за него, и то да стане опасно за теб.
- Разбирам, Декър. Веднъж вече успя да ме изплашиш. Сега не излизам никъде без спрея си със сълзотворен газ и въведох деветстотин и единайсет сред номерата за бързо избиране в телефона.
- Но се върна. Сега си тук и се опитваш да ми помогнеш. А той може да ни наблюдава. Защо поемаш такъв риск?
- Който бяга от риска, не става журналист. Всъщност ориентирах се към тази професия именно защото обичам риска. В това отношение двамата с теб си приличаме.
- Защо реши така?
- Мисля, че само на бойното поле рискът е по-голям, отколкото в професионалния футбол и полицейската работа. Следователно ти си човек, който поема рискове. Аз също. И ако, рискувайки, направим нещо добро, защо не? Е, спомняш ли си някой, който те е мразил?
- Бях добър спортист, но не ме биваше в нищо друго. Не бях аутсайдер. Обичах да се забавлявам, да разсмивам хората. Правех гафове. Често се издънвах. Не бях момче за пример. Не бях нищо особено, като изключим онова, което правех на терена.
- Трудно ми е да си те представя като смешник, който прави гафове.
- Хората се променят.
- Ти наистина си се променил, нали?
Декър отпи нова глътка кафе.
- Всички се променят. Аз не съм изключение.
- Ти обаче си се променил повече от другите.
- Какво имаш предвид?
- Удара. Гледах го в Ютюб.
- Радвам се за теб.
- Беше ужасно. Не мога да си представя какво си изпитал... какво си почувствал.
- Нищо не помня. По-късно ми казаха, че съм се подмокрил. Подобни зверски сблъсъци изключват централната нервна система. След мачовете помощният персонал събираше изцапаните екипи, криеше ги, за да не попаднат у феновете. Същото се отнасяше и до кръвта по шлемовете и фланелките. Държаха репортерите далече от съблекалните, за да не чуват как играчите реват от болка. Даваха им амоняк и болкоуспокоителни, за да могат да кажат две думи пред медиите и да прикрият факта, че половината им мозък вече не функционира.