- Как бяха подбрани останалите?
- Никой не ни каза официално. Предполагам, че от съображения за неприкосновеност на личната информация или нещо подобно. Но винаги има слухове. Повечето бяха такива по рождение. Онези като мен, които бяха преживели мозъчна травма, се брояха на пръсти. Мисля, че някои от хората в института ме познаваха, защото бяха гледали сблъсъка по телевизията.
- Всички ли имахте сходни...
- Дарби? Това беше основното, по което си приличахме - почти абсолютна памет по отношение на определени неща. В други отношения обаче се различавахме доста. Един можеше да свири на всеки музикален инструмент, без никога да е вземал уроци. Друг можеше да раздели наум всяко число, независимо колко голямо е то. Имаше една жена, която бе изумила всички с невероятната си памет още на седемгодишна възраст.
- Как?
- С три неща. Първо, наизустила хиляда случайно подбрани числа в рамките на един час. Второ, запомнила последователността на картите в десет тестета, отново за един час. И накрая, запомнила последователността на картите в едно тесте за по-малко от две минути.
- Е, това едва ли е толкова трудно! - възкликна шеговито Джеймисън.
- В света има едва сто и петдесет души, които могат да се справят успешно и с трите задачи.
- Не очаквах да са толкова много.
- Не са много на фона на седем милиарда.
- Ти можеш ли да го направиш?
- Никога не съм опитвал. Не виждам смисъл да го правя.
И двамата замълчаха.
Джеймисън се вгледа изпитателно в Декър.
- Дори ти да си мотивацията на онзи тип, тук не става въпрос за теб, разбираш го, нали?
- До този момент загинаха тринайсет души само защото някой има проблем с мен. Определено става въпрос за мен.
- Не ти си натиснал спусъка. Някой друг го е направил. За каквото и да те смята отговорен, то не оправдава зверствата му.
- Кажи го на роднините на жертвите.
- Ти също си роднина на жертви.
Декър отмести чинията си встрани и се изправи с усилие. Коленете и гърбът го боляха, мехурът му щеше да се пръсне.
Излезе навън, сви зад ъгъла, свали ципа си и се облекчи.
Остана изненадан, когато чу Джеймисън. Явно го бе последвала.
- Не бива да се самообвиняваш. Точно това е целта му. Знаеш много добре, че насаждането на вина у теб е част от плана му. Проникне ли в главата ти, печели, при това на два фронта. Първо, ще изглежда по-умен от теб и ще се почувства удовлетворен. Второ, ако не разсъждаваш трезво и логично, никога няма да го заловиш. Двойна победа. Той разчита на това.
Декър вдигна ципа на панталона си и се обърна към нея.
- Знам.
- Тогава не му позволявай да го прави.
- Звучи лесно на думи.
- Може би, но само за човек със средностатистически умствени способности. А ти не си такъв.
Декър пристъпи към нея и я принуди да опре гръб на стената на склада.
- Смяташ, че като имам толкова ненормален ум, съм лишен от чувства? Че не изпитвам нищо? Това ли си мислиш? Защото грешиш.
- Не, не си мисля това. Мисля, че онзи, другият, е лишен от чувства. Не е нормален в това отношение. За разлика от теб.
- Тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?
- Можеш да изпитваш каквито чувства пожелаеш, Декър. В момента си бесен. Това ми е ясно. Мисля, че престъпленията започват и свършват на твоя праг. Може да ти се иска да удариш нещо или някого. Да забиеш юмрук в стената и той да излезе от другата страна. Добре, но не му позволявай да си играе игрички с мозъка ти, защото ще ти трябва, за да щракнеш белезниците на това копеле, ще ти трябва, за да видиш как издишва последния си дъх в камерата за екзекуции. Искаш ли да спечелиш тази игра? Защото в нея оцелява само победителят, а загубилият получава смъртоносна инжекция.
Декър отстъпи крачка назад. Джеймисън не помръдна. Той извърна глава встрани и заби поглед в асфалта. След малко се върна в склада и продължи да рови.
Два часа по-късно бяха преровили всеки кашон и не бяха открили нищо.
Декър се облегна на стелажа.
- Върнах се чак до първия ден, в който облякох униформата, за да потърся кого може да съм ядосал до такава степен, че да направи всичко това. Никого! Не съм ядосал никого и в „Севън-Илевън“. Вярно, арестувал съм разни гадни типове, но не съм направил нищо, което да даде повод за подобна лична вендета.
Той разтърка лицето си и затвори очи.
Джеймисън, която масажираше врата си, го погледна изненадано.
- Защо се върна само до деня на постъпването ти в полицията?
Декър отвори очи.
- Припомних си и всички в „Мансфийлд“, питах се кой би могъл да ми имат зъб. Не открих такъв.